Смъртен страх

— Настроението му ще бъде много лошо — промърмори Джейсън и дръпна резетата на входната врата.

— Искате да дойда с вас в Сиатъл, така ли? — попита Керъл.

— Знаех, че ще ме разберете — въздъхна с облекчение Джейсън. — След едно от пътуванията си дотам, Хейс се е завърнал с някакви биологични материали, които е обработил в лабораторията на „Джийн Инк.“. Искам да разбера какви са били те и се надявам да го науча от човека, с когото се е срещал във Вашингтонския университет…

— Не си спомням името му — въздъхна Керъл.

— Но сте го виждала и бихте могли да го познаете, нали?

— Вероятно.

— Знам, че молбата да дойдете с мен ще ви се стори прекалена, но аз наистина вярвам, че Хейс е направил някакво научно откритие. А ако се вземат предвид качествата му на изследовател, това откритие със сигурност е значително.

— Настина ли вярвате, че едно посещение в Сиатъл ще ви помогне да разрешите загадката?

— Да, макар че шансовете ми са доста малки. И за съжаление последните…

Кухненската врата се разтърси от тежките юмруци на Бруно.

— Мисля, че той злоупотребява с гостоприемството ми — отбеляза Джейсън.

— Как мислите, дали няма да ви нарани?

— Не, за Бога! — размаха ръце Керъл. — За такова нещо шефът жив ще го одере! Според мен е толкова настоятелен, защото мисли, че съм в опасност.

— Керъл, ще дойдете ли с мен в Сиатъл? — попита той, докато отместваше стоманените пръти на полицейската ключалка.

— Кога мислите да тръгвате?

— По-късно днес. Няма да се бавим много. Ще можете ли да се освободите от работа?

— Вече съм го правила — сви рамене момичето. — Просто казвам, че искам да се прибера у дома. А след смъртта на Хелене шефът вероятно няма да има нищо против да замина някъде по-надалеч…

— Значи тръгваме, така ли? — умолително я погледна Джейсън.

— Добре, тръгваме — кимна Керъл и го дари с ослепителната си усмивка. — Защо пък не?

— Самолетът за Сиатъл излита в четири следобед. Ще се видим направо на летището, аз ще съм готов с билетите. Какво ще кажете?

— Ненормална история, но нека се позабавляваме — разшири се усмивката на момичето.

— Значи ще се видим там — кимна Джейсън и хукна надолу по стълбите. Искаше час по-скоро да стигне до колата си, тъй като се опасяваше, че Бруно може да е решил да се върне по обратния път.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джейсън се събуди рано и първата му работа беше да позвъни на Роджър и да поиска информация за пациентите си. Днес нямаше да ходи в болницата, тъй като имаше да свърши още една работа преди срещата с Керъл на летището. Опакова вещите си сравнително бързо, подбирайки дрехи за дъждовно и студено време. После си поръча такси до летището, успя да пъхне сака си в една багажна клетка и хвана в последния момент совалката за Ла Гуардия, която излиташе точно в десет. Кацнал без проблеми там около час по-късно, той нае кола и подкара към Леония, щат Ню Джърси. Тук шансовете му бяха дори по-малки от Сиатъл, но въпреки това бе решил, че трябва да си поговори с бившата съпруга на Хейс. Нямаше намерение да пропуска нищо.

Леония се оказа едно изненадващо заспало градче, особено, ако се вземе предвид близостта му с Ню Йорк. Десет минути след като прекоси моста Вашингтон, Джейсън се озова на една широка улица с едноетажни постройки — предимно складове и магазини, пред които имаше диагонално очертани места за паркиране. Спокойно би могла да се нарече „Главна улица-САЩ“, тъй като приличаше на хилядите свои посестрими, пръснати из страната. Но тази все пак си имаше друго име — Броуд авеню. В непосредствена близост се виждаха някаква аптека, магазин за железария, пекарна и дори малка закусвалня.

Всичко наоколо беше нереално, като някакъв филмов декор от петдесетте. Джейсън влезе в закусвалнята, поръча си ванилов сладолед и разгърна телефонния указател. Имаше една Луиз Хейс на Парк авеню. Докато хапваше от сладоледа, той се колебаеше какво решение да вземе — да позвъни предварително, или направо да се изтърси на вратата. В крайна сметка избра второто.

Парк авеню се оказа пресечка на Броуд, която отиваше към хълмовете, надвесени над Леония в източната част на градчето. След пресечката с булевард Полин, то рязко извиваше на север. Точно на завоя се намираше и къщата на Луиз Хейс. Скромна едноетажна постройка, боядисана в тъмнокафяв цвят, която плачеше за ремонт. Тревата в градината беше пожълтяла и проскубана. Джейсън натисна звънеца. Вратата отвори усмихната жена на средна възраст, облечена в избеляла червена роба и кестенява, доста разчорлена коса, В бедрото и се беше вкопчило момиченце на 5–6 години, налапало палеца си чак до вътрешното кокалче.

— Госпожа Хейс?

Жената беше на светлинни години от двете любовници на доктор Алвин Хейс.

— Аз съм.

— Аз съм доктор Джейсън Хауърд, колега на покойния ви съпруг… Замълча, защото просто не знаеше как да продължи.

— Да? — погледна го въпросително жената и механично прибра момиченцето зад гърба си.

— Бих искал да поговорим — каза Джейсън, извади шофьорската книжка от портфейла си, към която прибави и служебната си карта от ГХП. — Със съпруга ви бяхме и състуденти — добави той.