Смъртен страх

— По-скоро обезпокоително. Наистина ще бъде много жалко, ако бъде изгубено някое важно научно откритие, но аз съм на мнение, че вече е крайно време да оставим аферата Хейс на миналото! Надявам се, че искаш отпуск за да си починеш, а не за да продължаваш тоя лов на диви патици.

— — Откъде накъде допускаш подобни неща? — попита Джейсън, неприятно изненадан от неубедителния начин, по който играе ролята си.

— Просто знам, че не се отказваш току-така — усмихна се Шърли, пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. — Защо не отидеш на някой карибски остров? Може би ще успея да се откъсна през уикенда и ще дойда да ти правя компания…

В душата на Джейсън потръпна нещо, което не беше се появявало там от смъртта на Даниеле. Представата за яркото слънце и топлата, кристално чиста вода беше изключително жива, особено ако бъде оцветена и от присъствието на Шърли. После в душата му се прокрадва съмнението. Все още не беше сигурен, че е готов за емоционалното ангажиране, което неизбежно щеше да последва. Освен това вече си беше обещал да отлети за Сиатъл.

— Искам да отскоча до Западното крайбрежие — най-сетне изплю камъчето той. — Там имам един стар приятел, когото много ми се ще да видя.

— Това ми звучи съвсем невинно — кимна Шърли. — Но Карибите все пак са по-добрият избор, не мислиш ли?

— Може би и това ще стане — стисна ръката и той.

— Какво ще кажеш за по едно коняче?

Младата жена отиде да донесе бутилката отлежал „Курвоазие“, а той проследи движенията на стройната и фигура с внезапно пробуден интерес.

* * *

Когато Керъл позвъни в два и половина сутринта, Джейсън все още беше буден. Разтревожен, че момичето ще забрави уговорката им, той буквално не успя да затвори очи.

— Изморена съм до смърт, Джейсън — оплака му се тя вместо здрасти.

— Съжалявам, но трябва да ви видя — настоя той. — Мога да бъда при вас в рамките на десетина минути.

— Идеята не е добра. Както вече споменах, аз не съм сама. Отвън има човек, който наблюдава сградата. Защо трябва да ме видите тази вечер? Може би ще измислим нещо за утре…

Джейсън понечи да я попита по телефона дали ще дойде с него в Сиатъл, но реши, че ще има повече шансове да я убеди, ако я види очи в очи. Съзнаваше, че е малко странно да кани младата жена на подобно пътуване само след две кратки срещи.

— Този бодигард сам ли е? — попита на глас той.

— Да. Но каква е разликата? Той е як като бик.

— Зад блока ви има една тясна алея. Бих могъл да се промъкна по нея и да използвам противопожарната стълба.

— Това е лудост! Каква е тази толкова важна причина, поради която трябва да ме видите точно тази нощ?!

О, Господи! — простена Джейсън.

— Ще ви кажа само толкова — тръсна глава той. — Опитвам се да разбера какво е откритието на Хейс и вече изпробвах какво ли не. Сега съм стигнал до последната си идея, но имам нужда от помощта ви.

— Доста мъгляво обяснение, доктор Джейсън Хауърд!

— Но е вярно. Само вие можете да ми помогнете. Керъл се засмя.

— Как мога да откажа на такава молба? Добре, идвайте. Но на собствен риск. Искам да ви предупредя, че нямам кой знае какъв контрол над онзи Атлас отвън.

— Платил съм си всички вноски на застраховка „Злополука“ — промърмори Джейсън.

— Живея на…

— Знам къде живеете — прекъсна я той. — И вече съм си имал работа с Бруно, ако той е очарователната персона, за която говорите.

— Сериозно?! — попита с недоверие Керъл.

— Хубав човек и прекрасен събеседник…

— Тогава трябва да ви предупредя, че именно Бруно ме изпраща до дома.

— За щастие той си личи отдалеч. А вие стойте на задния прозорец, защото не искам да бъда удушен някъде на противопожарното стълбище.

— Това е истинска лудост! — промълви Керъл.

Джейсън прекъсна връзката и започна да се преоблича. Откри някакъв тъмен панталон, навлече и черен пуловер. Даваше си сметка, че и без ярки дрехи ще се вижда достатъчно ясно на стълбата. Обу маратонките си и се спусна при колата. Подкара бавно по Бийкън стрийт, опитвайки се да засече навреме едрата фигура на Бруно. Зави наляво по Глочъстър стрийт, после още веднъж наляво по Комънуелт. Прекоси Марлборо и намали скоростта. Даваше си сметка, че едва ли ще намери място за паркиране, затова спря пред първия пожарен кран, който се изпречи пред очите му. Остави колата отключена — така в случай на авария пожарникарите биха могли да прокарат маркучите си направо през купето.

Измъкна се навън и внимателно огледа алеята, която свързваше Бийкън и Марлборо. Уличното осветление хвърляше бледи кръгове светлина само около стълбовете. Дърветата бяха много и създаваха достатъчно многобройни тъмни островчета. В главата му се появи ясен спомен за последната конфронтация с Бруно, по гърба му пробягаха неволни тръпки. Разкърши рамене, стегна волята си на топка и тръгна по алеята. Беше напрегнат като спринтьор, очакващ стартовия изстрел. Някакво движение вляво го накара да затаи дъх. Оказа се огромен плъх, почти с размерите на охранена котка. Джейсън усети как космите по тила му леко настръхват. Продължи напред, доволен от отсъствието на Бруно. Наоколо беше толкова тихо, че чуваше собствения си дъх.