Смъртен страх

Луиз разгледа документите и му ги върна обратно.

— Моля, заповядайте.

— Благодаря.

Вътрешността на къщата също се нуждаеше от спешен ремонт. Мебелите бяха износени, а килимът — доста протрит. По пода се търкаляха детски играчки. Луиз забързано разчисти едното крайче на дивана и го покани да седне.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита тя. — Кафе, чай?

— С удоволствие ще изпия едно кафе — прие Джейсън. Жената изглеждаше нервна и той реши, че малко домакинстване може би ще я успокои. Тя се обърна и отиде в кухнята, откъдето долетя шумът на течаща вода. Момиченцето остана в дневната, заковало големите си кафяви очи в лицето на Джейсън. Когато той му се усмихна, то се врътна и изтича в кухнята. Джейсън се облегна назад и огледа стаята. Беше мрачна и доста гола, по стените имаше няколко от печатните литографии, които се поръчват по пощата. Луиз се върна, следвана по петите от малката. Подаде му чаша с кафе, а захарта и сметаната сложи на малката масичка пред него. Джейсън използва и двете.

— Извинете, ако не съм ви се сторила много гостоприемна — отпусна се насреща му Луиз. — Но не ми се случва всеки ден да ми звънят на вратата и да ме питат за Алвин.

— Разбирам — кимна Джейсън и скришом я огледа. Под занемарения външен вид явно се криеше някогашна красавица. Хейс със сигурност е имал добър вкус по отношение на жените. — Извинявам се, че нахлух по този начин, но Алвин ми беше споменавал за вас. В момента пътувам из областта и реших да се отбия…

В крайна сметка реши, че известно количество неистини може и да помогнат.

— За мен ли ви е споменавал? — попита не особено заинтригувано жената.

Джейсън реши да бъде предпазлив. Не беше пропътувал всичкото това разстояние, за да пробужда болезнени емоции.

— Причината да ви потърся е едно голямо научно откритие, което вашият съпруг е направил — започна той, после се зае да обяснява обстоятелствата около смъртта на Алвин Хейс и неговите, на Джейсън, персонални усилия да разбере за какво откритие става въпрос. Подчерта, че би било трагедия да се изгуби онова значително дело на Алвин, което би помогнало на цялото човечество. Луиз кимаше с глава, но когато той я попита има ли представа какво може да е това откритие, тя отговори с едно кратко и категорично „не“.

— Не сте ли си говорили за това с Алвин?

— Не. Говорехме си за децата и по финансови въпроси.

— Как са децата ви? — попита Джейсън, спомнил си загрижеността на Алвин за сина му.

— И двете са добре, благодаря.

— Двете?

— Да — кимна жената и погали главичката на момиченцето до себе си: — Люси е тук при мен, а Джон е на училище…

— Мислех, че имате три деца…

Джейсън видя как очите и се премрежват. След една изпълнена с неудобство пауза, тя кимна с глава:

— Всъщност, да… Имаме и още едно дете, Алвин младши. Но той страда от тежка умствена недостатъчност и живее в един бостънски пансион…

— Съжалявам.

— Няма нищо. Би трябвало отдавна да съм свикнала със ситуацията, но не съм и вероятно никога няма да свикна. Предполагам, че това беше причината за развода ми с Алвин — аз просто не успях да се примиря…

— Къде точно се намира Алвин младши — попита Джейсън, въпреки решението си да не докосва болезнени теми.

— В училището Хартфорд.

— И как се справя?

Името му беше познато. Училището Хартфорд беше институция, закупена от ГХП в момента, в който корпорацията влезе във владение на свързаната с него болница за лечение на хора с умствени увреждания. В момента то беше обявено за продан, тъй като носеше доста големи финансови загуби на ГХП.

— Предполагам добре — отвърна на въпроса му Луиз. — Страхувам се, че рядко ходя да го виждам. Просто ми се къса сърцето…

— Разбирам — меко промълви Джейсън, питайки се дали за този син говореше Хейс вечерта, в която умря.

— Има ли начин да позвъним там и да се осведомим за състоянието на момчето?

— Предполагам — кимна жената, без да проявява любопитство към необичайния въпрос. Изправи се и тръгна към телефона, следвана по петите от малката. Набра някакъв номер, поиска да я свържат с отделението „Пред-пубертет“ и размени няколко реплики за състоянието на сина си с човека насреща. Не след дълго остави слушалката и се върна на мястото си.

— Според персонала, състоянието на Алвин е задоволително — каза тя. — Единственият нов проблем е свързан с появата на артрит, който пречи на физическата му терапия.

— Отдавна ли е там?

— Откакто Алвин започна работа в ГХП. Възможността да настани Алвин младши в Хартфорд беше една от причините да приеме офертата на вашата болница.

— А другият ви син? Казахте, че е добре…

— О, за него нямам грижи — гордо отвърна Луиз. — Вече е в трети клас, пълен отличник.

— Много добре, много добре — кимна Джейсън, опитвайки се да си припомни всички детайли от онази вечер, в която Хейс се сбогува с живота. Алвин беше казал, че някой иска да убие него и сина му. След което спомена, че за него вероятно е късно да се на прави нещо, но за сина му не е така… Какво е искал да каже? Още тогава Джейсън беше приел, че единият от синовете му е болен, но не в това е работата.

— Още кафе? — попита Луиз.