Смъртен страх

Взе душ и почука на междинната врата, но отговор нямаше. Почука отново, после предпазливо натисна дръжката. Тънък слънчев лъч се промъкна в процепа. Стаята беше затъмнена, а Керъл спеше дълбоко, прегърнала възглавницата си. Джейсън я погледа известно време, привлечен от ангелската и хубост. После тихо затвори вратата.

Върна се в леглото и набра обслужване по стаите. Поръча пресен портокалов сок, кафе и кроасани за двама. После позвъни в ГХП и поиска да го свържат с Роджър Уенамейкър.

— Наред ли е всичко?

— Не съвсем — промърмори Роджър. — Снощи Мардж Тод направи тежка емболия, изпадна в кома и почина. Респираторен блокаж.

— Господи! — простена Джейсън.

— Съжалявам, че съм лошият вестоносец, но ти се опитай да си починеш — подхвърли Роджър.

— Ще ти звънна утре или вдругиден — каза Джейсън.

Още една смърт. Ако не се брои младото момиче с хепатит, всичките му пациенти излизат от болницата само по един начин — с краката напред. Запита се дали да не хване първия самолет в обратна посока, но после поклати глава. Роджър беше прав — и да е там, пак нищо не може да направи. По-добре да продължава да нищи делата на Хейс, макар че и в тази посока нямаше особени поводи за оптимизъм.

Два часа по-късно Керъл почука на вратата с още мокра от душа коса.

— Страхотно утро! — обяви жизнерадостно тя, а Джейсън побърза да поръча още кафе.

— Май извадихме късмет — промърмори той и махна с ръка към слънцето зад прозореца.

— Не бъди толкова сигурен, защото тук времето се мени за секунди — каза тя, преминавайки на „ти“ по съвсем непринуден начин.

Докато момичето поглъщаше с апетит закуската си, Джейсън се задоволи с нова чаша кафе.

— Дано не съм ти проглушила ушите снощи — подхвърли между два залъка тя.

— Не ставай глупава — отвърна той и виновно добави: — Извинявай, че заспах…

— А какво ще кажеш за себе си, докторе? — попита тя, докато мажеше кроасана си с конфитюр. — Не си ми разказал почти нищо… Пропусна да добави, че Хейс и беше разказал много неща за него.

— Няма какво толкова да разказвам — промърмори той.

Тя вдигна вежди, но после забеляза усмивката му и избухна в смях:

— За момент реших, че говориш сериозно!

Започна с детството си в Лос Анджелис, колежа в Бъркли и висшето в медицинския факултет на Харвард. Подробно описа преживените трудности по време на стажа си в Масачузетс Дженерал. После, някак неусетно и без да го иска, започна да говори за Даниеле и онази ужасна ноемврийска вечер, в която я бе изгубил завинаги. До този момент никой не бе успял да го предразположи да говори за това по начина, по който го беше направила Керъл, включително и Патрик — психиатърът, когото беше посещавал доста време след смъртта на съпругата си. В един момент се улови, че говори дори за сегашната си депресия, свързана с рязко повишената смъртност сред пациентите му, каза и за сутрешния си разговор с Роджър и смъртта на Мардж Тод.

— Много се радвам и съм дълбоко поласкана, че ми разказа всичко това — промълви искрено Керъл. Тя също не беше очаквала толкова откровеност, — Преживял си доста емоционални трудности…

— Животът предлага какво ли не — отвърна с въздишка Джейсън. — Не знам защо реших да те отегчавам с всичко това…

— Не си ме отегчил — поклати глава тя. — Според мен си постигнал една великолепна психическа нагласа. Адски трудно ти е било, но когато си променил работното място и предишното си жилище, ти си постъпил по единствено правилния начин.

— Мислиш ли? — попита с лека изненада Джейсън, Изобщо не си спомняше да и е споменавал за тези неща, но изведнъж му стана по-леко, че се е изповядал пред младата жена.

Беше им приятно заедно, времето течеше неусетно. Напуснаха стаите си едва към десет и половина, облечени в леки спортни дрехи. Джейсън позвъни на пиколото да докара колата им пред входа, след което двамата взеха асансьора за фоайето. Предсказанието Керъл се сбъдна и когато излязоха пред входа от небето вече се сипеше досаден дъждец.

С помощта на карта на града и спомените на — Керъл успяха да открият медицинския факултет на Вашингтонския университет. Керъл му посочи с пръст сградата на научно-изследователския институт, където беше ходил Хейс. Влязоха вътре, но на пътя им се изпречи човек с униформа на вътрешната охрана. Оказа се, че за да бъдат допуснати в сградата, трябва да имат специални значки за идентификация. — Аз съм лекар от Бостън — каза Джейсън и извади портфейла си с намерението да покаже личните си документи.

— Не ме интересува откъде си, човече — поклати глава гардът. — Нямаш ли значка, няма да влезеш. Просто и ясно. Ако искаш да получиш достъп, ще трябва да отскочиш до Централната администрация.

Разбрали, че е безсмислено да спорят, двамата се обърнаха и тръгнаха към административната сграда, По пътя Джейсън попита как се е справил Хейс с този проблем.

— Обади се предварително на приятеля си и той ни посрещна на паркинга — обясни Керъл.