Смъртен страх

Напуснаха сградата на института, като преди това оставиха значките си на униформения пазач. Върху лицето на Керъл играеше лека усмивка.

— Никак не е смешно! — намусено рече Джейсън, докато се качваха в колата.

— Напротив, но в момента не можеш да го видиш — отвърна тя.

— Спокойно можем да мислим за обратния път — въздъхна той.

— А, не! Домъкна ме чак дотук, но няма да си тръгна преди да ти покажа планините. Съвсем наблизо са…

— Нека си помисля малко — отвърна полушеговито Джейсън.

* * *

В крайна сметка се наложи Керъл. Върнаха се в хотела, събраха си нещата и още преди Джейсън да се усети, вече се носеха по магистралата в северна посока. Тя настоя да кара и той мълчаливо и отстъпи волана. Не след дълго предградията отстъпиха място на влажни, тъмнозелени гори, а невисоките хълмове постепенно се превърнаха в планини. Дъждът спря, в далечината се мернаха високи, заснежени върхове. Гледката беше толкова красива, че Джейсън забрави за разочарованията си.

— Ще стане още по-красиво — увери го Керъл, докато напускаха магистралата и поемаха по тесния път към Сидар Фолс. Оттук нещата и бяха познати и тя доволно му сочеше забележителностите. Отби от пътя и пое по нещо, което наподобяваше горска просека и се извиваше успоредно с река Сидар.

Тук природата беше в пълните си права, местността беше като в приказките — гъсти гори, назъбени скали, далечни планински върхове и пенливи потоци. Следобедът си отиваше, започна да се спуска мрак. Керъл напусна коловозите и пое по нещо като пътека от натрошен чакъл. След няколкостотин метра спря пред живописна пет етажна постройка, построена като гигантска планинска хижа от неодялани трупи. От широкия комин лениво се виеше пушек, а над дървените стъпала към верандата висеше надписът „Салмон Ин“.

— Тук ли отседнахте с Алвин? — попита Джейсън и се приведе към стъклото. Верандата беше огромна, върху нея имаше дълга маса от суров чам и столове от същия материал.

— Да — кратко отвърна момичето и се извърна да вземе чантата си от задната седалка.

Слязоха от колата. В хладния въздух се носеше миризма на дим, някъде наблизо ромолеше невидим поток.

— Рекичката е оттатък хижата — поясни Керъл и се насочи към стъпалата. — Малко по-нагоре има един много хубав водопад. Утре ще го видиш…

Джейсън я последва. В главата му изведнъж се появи въпрос: какви ги вършиш, по дяволите? Това пътуване беше грешка. Трябваше да си остане в Бостън, при тежко болните си пациенти. На вместо това ето го тук, в планината, наречена Каскади, в компанията на красиво момиче, от което не би трябвало дори да се възхищава.

Вътрешността на хижата беше точно толкова очарователна, колкото и фасадата. Фоайето беше огромно, на две нива, сред което доминираше гигантско огнище. Над него бяха подредени препарирани глави на животни, еленови рога и мечи кожи. Неколцина клиенти четяха пред камината, едно семейство играеше на карти. Една-две глави се обърнаха по посока на новодошлите, които се отправиха към регистрацията.

— Имате ли резервация, моля? — попита ги мъжът зад гишето.

Джейсън го погледна с недоверие, сякаш искаше да разбере дали се шегува. Хотелът беше огромен, в средата на планинската пустош, беше ноември, при това в средата на седмицата. Не можеше да си представи, че точно при тези условия заведението ще е пълно.

— Нямаме — отговори Керъл. — Това проблем ли е?

— Сега ще видим — промърмори мъжът и се наведе над регистъра.

— Колко стаи имате тук? — попита с лека ирония Джейсън.

— — Четиридесет и две, плюс шест апартамента — отвърна мъжът, без да вдига глава.

— Да не би да има някакъв конгрес?

— Не — засмя се човекът. — Конгрес няма, но по това време на годината винаги сме пълни, защото сьомгата идва да хвърли хайвера си…

Джейсън беше чувал за тихоокеанската сьомга, която по загадъчен начин тръгва срещу течението на сладководните реки и хвърля хайвера си там, където са го правили всички риби от този вид. Но беше сигурен, че това става през пролетта.

— Имате късмет — каза най-сетне човекът на рецепцията. — Разполагаме с една свободна стая, но за утре ще трябва да ви търсим друга. Колко време възнамерявате да останете?

Керъл се обърна да го погледне и той усети как го обзема безпокойството. Само една стая! Не знаеше какво да каже и започна да заеква.

— Три нощи — замести го с категоричен тон Керъл.

— Чудесно. А как ще оправите сметката си?

Настъпи кратка пауза.

— С кредитна карта — сепна се Джейсън и бръкна в джоба си за портфейла. Все още не можеше да повярва в това, което се случваше.

Докато крачеха след пиколото по коридора на втория етаж, той безпомощно се питаше как се озова в това положение. Последната му надежда беше леглата да са отделни. Колкото и да харесваше Керъл на външен вид, той съвсем не беше готов за авантюра със стриптизьорка, която е споделяла леглото си с Бог знае още колко души.

— Ще имате много хубава гледка, хора — добродушно подхвърли пиколото.

Джейсън влезе, но вместо към прозореца, очите му неволно се насочиха първо към мястото за спане. С облекчение установи, че леглата са две, при това разделени.