Смъртен страх

Възбудата от улова прочисти съзнанието на Джейсън. Той се втурна напред и помогна на момичето да извади една пъстърва с доста солидни размери — красиво създание със стоманеносиви очи. Стана му мъчно за нея и побърза да откачи кукичката. После помоли Керъл да я върнат обратно и тя мълчаливо кимна. Едно пляскане с опашката и пъстървата изчезна.

За обед трябваше да повървят известно време по брега на широката река, за да стигнат до нещо като вклинен във водата скалист нос. Докато се хранеха, имаха възможност не само да се насладят на цялото великолепие на реката, но и на заснежените върхове на Каскадите. Гледката наистина спираше дъха.

В късния следобед потеглиха обратно към „Салмон Ин“. В близост до хижата видяха още една голяма риба, която се гърчеше в предсмъртна агония. Беше обърната на една страна и коремът и се белееше.

— Колко тъжно — прошепна Керъл и се вкопчи в ръката му. — Защо трябва да умрат?

Джейсън нямаше готов отговор. На езика му дойде изтърканото клише „такъв е животът“, но не го каза на глас. В продължение на няколко минути наблюдаваха някога величествената сьомга, с чиято жива плът вече вечеряха няколко по-дребни рибки.

— Уф! — направи гримаса Керъл и го дръпна да си вървят. След няколко крачки в мълчание тя смени темата и започна да говори за другата типична оферта, която правеха от хотела. Ставаше въпрос за спускането с кану по стръмните речни бързеи, но Джейсън почти не я слушаше. Пред очите му продължаваха да се въртят дребните хищници, които се хранеха от голямата риба. И именно от тази гледка се роди едно ново хрумване. Внезапно, като откровение, в главата му се появи ясна представа за откритието на Хейс. Но тя беше по-скоро ужасна, отколкото иронична.

Кръвта се оттече от лицето му, краката му се заковаха на място.

— Хей, какво има? — погледна го Керъл.

Той преглътна, немигащите му очи трескаво блестяха.

— Джейсън, какво ти е?!

— Трябва да се върнем в Бостън! — прошепна напрегнато той и изведнъж се втурна напред, повличайки и момичето със себе си.

— За какво говориш? — изрази протеста си тя. Той мълчеше. — Джейсън! Кажи ми какво става! Ръката и рязко се освободи от хватката му, тялото и се закова на място.

— Извинявай — бавно се осъзна той. Имаше чувството, че излиза от краткотраен, но дълбок транс. — Изведнъж проумях какво е откритието, на което се е натъкнал Хейс. Трябва да се връщаме обратно…

— Какво, още тази вечер ли?

— Веднага.

— Чакай малко. Тази вечер няма полети за Бостън. Там времето е с три часа напред. Ако много държиш да си вървим, ще преспим и ще потеглим утре рано сутринта…

Джейсън не отговори.

— Добре, но все пак, нека вечеряме! — раздразнено добави младата жена.

Той се остави да бъде успокоен. Кой знае, в края на краищата? — рече си той. — Може би греша…

Керъл искаше да и обясни за какво става въпрос, но той отказа с претекста, че няма да го разбере.

— Това звучи доста надменно! — погледна го обидено младата жена.

— Съжалявам. Ще ти разкажа всичко, но само след като бъда сигурен…

Даде си сметка, че Керъл е права едва след като взе душ и се преоблече. Ако тръгнат веднага за Сиатъл, ще бъдат на летището някъде към полунощ бостънско време. Което със сигурност означава, че няма да хванат никакви полети преди следващата сутрин.

Слязоха в ресторанта. Дадоха им масата, която беше разположена точно срещу вратата за верандата. Джейсън настани Керъл с лице към нея, обяснявайки, че тя заслужава гледката. След като ги оставиха насаме с менюто, той вдигна глава и се извини за проявената невъздържаност и даде пълно право на разсъжденията и относно полетите.

— Впечатлена към, че си го признаваш — погледна го с уважение Керъл.

За разнообразие този път си поръчаха пъстърва вместо сьомга, а вместо вино от щата Вашингтон, решиха да вземат шардоне от Напа Вали. Навън нощта влезе в правата си, лампите над пристаните светнаха.

Джейсън трудно се концентрира над това, което бяха поръчали. Започна да му светва, че ако теорията му е вярна, Хейс е бил убит, а и Хелене не е станала жертва на случайно насилие. А ако Хейс е бил прав и някой вече използва неговото колкото случайно, толкова и ужасно откритие, резултатите ще бъдат далеч по-тежки от всякаква епидемия.

Докато главата му буквално пушеше от тези тревожни мисли, Керъл се опитваше да поддържа някакъв незначителен разговор. В крайна сметка обаче и тя разбра, че човекът насреща и е някъде далеч, пресегна се през масата и стисна ръката му:

— Защо не се храниш?

Джейсън погледна с отсъстващ поглед ръката и върху своята, чинията си и накрая лицето и.

— Извинявай, но съм доста разтревожен — промърмори той.

— Няма значение. Ако не си гладен, може би трябва да отидем и да разберем какви полети до Бостън има сутринта…

— Ще почакаме поне ти да се нахраниш — възрази той.

Но Керъл подхвърли салфетката си на масата и поклати глава:

— Не, благодаря. Ядох повече от достатъчно.