Смъртоносно

— Ще привлечем вниманието по правилния начин. Не забравяй, че една от темите в кампанията ми е консумацията на алкохол от деца. Ако нямаш нищо против, ще разкажеш историята си и ще подкрепиш по-строгите наказания за шофирането в нетрезво състояние, които предлагам.

Хана сви устни. Само загубеняците искаха по-строги закони срещу пиенето. Но точно сега не беше моментът да говори за това.

— Добре. Мисля, че мога да го направя.

— Значи имаме план. — Сивите очи на господин Мерин зашариха по лицето й. — О, Хана, едва не те загубих.

Голяма буца заседна на гърлото на Хана. Ти ме изгуби, искаше й се да му напомни. Беше я изгубил, когато напусна нея и майка й, намери Изабел и започна нов живот. Но както и да е. Може би това вече нямаше значение.

Господин Мерин разпери ръце.

— Ела тук.

Хана го прегърна и облегна бузата си на гърдите му, вдъхвайки мириса на перилен препарат и сапун. Усмихна се в раздърпания му пуловер. Това беше спокойствието, което бе очаквала, след като признаха всичко на полицията. Вече нищо не човъркаше съзнанието й. Нямаше ги тревогите, които я бодяха като трески и спираха всичките й начинания.

Но нещо край прозореца привлече вниманието й. Тя се обърна точно, когато нечия сянка се изплъзна от погледа й. Дали не беше Али, която подслушваше? Или помощникът й, който я наблюдаваше? Но тогава Хана си спомни, че дори да бяха те, това вече нямаше никакво значение. Тя се изправи и погледна открито към стъклото, след което се изплези и завъртя очи. Така ти се пада, произнесоха устните й.

Усещането беше невероятно.

13.

Крилатият кон

Сряда вечерта Емили облече тениска с емблемата на щафетата Марпъл Нютън и розов анцуг на „Викторияс Сикрет“, любимата й спална комбинация. Точно когато отмяташе завивката от леглото, тя усети нечие присъствие на вратата. Изписка и се обърна, почти убедена, че това е А. Карълайн отстъпи назад.

— Боже, аз съм! — каза сестра й с обида в гласа.

— Извинявай — бързо рече Емили. — Мисля, че се бях отнесла.

Двете останаха така неподвижно за няколко секунди. Емили очакваше, че Карълайн ще продължи да върви по коридора — когато си идваше, тя спеше в стаята за гости, така че двете вече не деляха стаята — но сестра й остана на мястото си. Емили пристъпи от крак на крак. Трябваше ли да я покани? Вече не се караха, но… бяха ли приятелки? Предишния ден, след вечеря, Емили се оттегли в дневната и пусна Ен Би Си Екстрийм, любимия канал на Карълайн, за да гледа състезание по сноуборд. Сестра й седна до нея, но през цялото време двете не обелиха ни дума, даже когато един от състезателите се прекатури ужасно през рампата. Това ли беше голямото им сестринско сдобряване?

Сега Карълайн се облегна на касата на вратата.

— Мислех си да отида на бар.

Емили така се изненада, че седна на леглото.

— Сега?

Устните на Карълайн се разтеглиха в усмивка.

— Не бързай да се въодушевяваш. Мислех си да излезем заедно, но просто забрави.

— Карълайн! — проплака Емили, скачайки от леглото. — Чакай! Бар… с алкохол? — Предишната година, по време на Френския фестивал в „Роузууд Дей“, който се проведе през обедната почивка, на учениците беше позволено да опитат по чаша вино, с уговорката след това никой да не шофира. Карълайн беше отказала дори това и се задоволи с „Д-р Пепър“.

Емили улови сестра си за ръката.

— Ще дойда на бар с теб. Къде?

Карълайн влезе в банята.

— Изненада. Чакай ме след десет минути. Ще излезем през задната врата и ще вземем минивана. Паркиран е на алеята.

Емили повдигна вежди. Задната врата се намираше най-далеч от спалнята на родителите им — така те нямаше да ги чуят. Същото се отнасяше и до колата на алеята: работата на двигателя в гаража винаги се чуваше на горния етаж. Да не би послушната, спазваща правилата Карълайн да се измъкваше от къщи?

Сестра й затвори вратата на банята преди Емили да успее да попита. Тя се усмихна, чудейки се защо ли е влязла вътре. Но пък какво ли я интересуваше? Емили просто се радваше, че след толкова много време сестра й отново се опитваше да се сближи с нея.

* * *

— „Пегас“? — изтърси Емили трийсет минути по-късно, когато Карълайн спря на паркинга. Пред тях се издигаше ниска, дълга сграда с панорамни прозорци и огромен неонов крилат кон, който висеше над входната врата. Три жени в еднакви карирани ризи отиваха наперено към входа. През прозореца се виждаха две слаби момичета с къси поли, които се държаха за ръце.

Емили и Карълайн се намираха в гористия квартал на Западен Холис, наричан Пурпурния триъгълник… по очевидни причини. Емили така и не се беше осмелила да отиде в лесбийската книжарница „Колекцията на Лилит“, в „Почти изящно“, лесбийската чайна или „Пегас“, единственият лесбийски бар в района, но беше изпълнена с любопитство. Но никога не беше предполагала, че този квартал е известен на Карълайн.

Сестра й дръпна ръчната спирачка.

— Тази вечер имат добра певица. — Тя тръгна по чакъла към входната врата.

Емили се затича след сестра си и я хвана за ръката.

— Можем да отидем в обикновен бар в Холис. Не е нужно да влизаме тук.