Смъртоносно

— Това да не е „Д-р Пепър“?

— Абсолютно е това.

Емили се чукна със сестра си, прикривайки усмивката си. Все пак Карълайн си оставаше все същото момиче от Френския карнавал в „Роузууд Дей“.

И знаете ли какво? На Емили това й харесваше.

14.

Разговор на кафе

Същата сряда вечерта Спенсър лежеше на леглото си и гледаше снимката на емблемата на „Акура“, която беше заснела с телефона си точно преди да я остави в офиса на Фуджи. Дали Али я беше изпуснала нарочно? Освен това, щом Али и помощникът й се придвижваха с „Акура“, значи разполагаха с пари в брой. Очевидно те не идваха от Али — семейството й беше закъсало финансово, защото трябваше да плаща за продължителното й пребиваване в Убежището. Това означаваше ли, че помощникът на А. има пари? Може би Спенсър трябваше да се обади на Фуджи и да й предложи да съставят списък с абсолютно всички притежатели на Акура в Мейн Лайн. Току-виж се появило някое богато момче, чието име да започва с Н.

— Спенс?

Спенсър подскочи. В коридора стоеше сестра й Мелиса. Все още беше облечена в сив бизнес костюм и носеше обувки на високи токчета, което означаваше, че бе пристигнала направо от офиса на инвеститорската компания във Филаделфия, където работеше. Само че Мелиса вече не живееше вкъщи — предишната година се беше преместила в своята къща във Филаделфия.

— Какво правиш тук? — попита Спенсър.

— Дойдох да поговорим — отвърна тихо Мелиса. Тя затвори вратата и се приближи до сестра си. — Виж, знам какво става.

— За какво говориш?

— Тя е, нали? — попита Мелиса едва чуто. — Оцеляла е след пожара. Отново те тормози. И сега ченгетата са по петите й.

В погледа на Мелиса се забелязваше нещо, която я караше да изглежда леко налудничаво.

— Откъде разбра? — попита настоятелно Спенсър.

— Не се сърди. Чух, че ченгетата са те арестували, но после са те пуснали. Уайлдън все още има връзки в полицията. Накарах го да поразпита и той откри… знаеш какво. — Тя отстъпи назад. — Заслужавам да знам, Спенсър. Тя е и моя полусестра.

Спенсър стана от леглото и се обърна към прозореца, който гледаше към старата къща на Али. Мразеше мисълта, че тя е нейна полусестра.

— Не ми задавай повече въпроси. Едва ли искаш отново да се окажеш в някой килер заедно с нечий труп.

— Но не искам и ти да се окажеш мъртва накрая. — Мелиса застана зад нея и стисна раменете й. — Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, искам да помогна. Мразя тази кучка толкова, колкото и ти.

Тя прегърна Спенсър, после я потупа по рамото. Обади ми се, произнесе само с устни, преди да излезе и да затвори вратата.

Спенсър седна на леглото и се облегна на таблата му, завила скута си с одеяло. Какво се беше случило току-що? Сестра й вече е нейна съюзница? Време беше… но същевременно сега не му беше времето. Макар Фуджи да беше осигурила охрана и на семейството й, това не устройваше напълно Спенсър. Мелиса трябваше да стои колкото се може по-далеч от Али.

Няколко минути по-късно на вратата се позвъни. Спенсър отново скочи с разтуптяно сърце, но този път причината беше съвсем различна. Чейс.

Тя се огледа в огледалото, пооправи прическата си. Дали стигащата малко над коляното рокля на Тори Бърч не беше твърде официална? Все пак двамата щяха да излизат просто на кафе. Тя погледна към дънките си, сгънати и прибрани на рафта в килера. Дори не знаеше защо толкова се притеснява — Чейс беше просто приятел. Който много й помагаше, разбира се — и беше доста сладък — и към който се чувстваше задължена, тъй като той знаеше за Али. Но Спенсър нямаше представа защо се гримира толкова дълго и защо, щом се сетеше как предишния ден Чейс душеше из рекламната къща на господин Пенитисъл, на лицето й се появяваше лека усмивка.

На вратата отново се позвъни. Спенсър изстена, нахлу чифт обувки с ниски токчета и затропа надолу по стълбите точно когато госпожа Хейстингс отваряше вратата.

— О, здравей, Чейс.

Той влезе в антрето. Усмихна се, щом видя Спенсър, след това я огледа от глава до пети.

— Леле. Изглеждаш страхотно.

Спенсър се изчерви. Чейс беше облечен в маскировъчни панталони и тениска. Но преди да му каже, че ще отиде да се преоблече, той й предложи ръката си.

— Хайде. Да се махаме оттук.

Отвори и вратата на хондата си, след което потегли. Пое по пътя към града, след което зави към някакво предградие, което беше непознато на Спенсър.

— Къде се намираме? — попита тя, оглеждайки се. Съдейки по знамената с червено, бяло и зелено, които висяха от терасите на старомодните тухлени къщи от двете страни на улицата, сигурно половин Италия си беше събрала палатките и се беше преместила тук.

— Ще видиш — отвърна Чейс, докато паркираше край тротоара пред едно невзрачно изглеждащо кафене. Отново й отвори вратата и подаде ръка, за да й помогне да излезе, но после бързо я пусна. След това я поведе към кафенето. Вътре миришеше силно на еспресо. Залата имаше мраморен под, бронзови барове и маси и столове от ковано желязо. От тонколоните се разнасяше оперна музика.