Смъртоносно

— Я виж кой е тук! — разнесе се нечий глас и иззад бара се появи един мъж с посребряла коса, облечен в раиран костюм от три части. Той прегърна силно Чейс, разнасяйки около себе си силна миризма на пури. Спенсър пристъпи смутено от крак на крак. Мъжът й приличаше на някой, излязъл от „Семейство Сопрано“.

— Спенсър, това е Нико — каза Чейс, когато мъжът се отдръпна. — Нико, Спенсър.

Нико огледа Спенсър от главата до петите, после тупна Чейс по рамото.

— Добър улов, приятелче.

— О, ние сме просто приятели — отвърна бързо Чейс, поглеждайки към Спенсър. Тя се усмихна.

Нико им намигна, сякаш не беше повярвал на думите му, след което с широк жест им показа залата. Няколко двойки бяха насядали по масите. Един възрастен мъж решаваше кръстословица в ъгъла.

— Сядайте където пожелаете.

Спенсър се настани на един от столовете и се огледа. От тавана висяха метални гърнета. По стените бяха накачени милиарди черно-бели фотографии на жени със сериозни лица, които държаха в ръцете си бебета или готвеха на печки в кухните си. Освен това имаше стари реклами на италиански и плакати за представления на опери, за които не беше чувала. Обстановката й напомняше за Париж или Рим. Тя се наведе напред.

— И ти откъде знаеш за това място?

Чейс се усмихна.

— Открих го, докато работех върху един от случаите в блога. Нико ми осигури много вътрешна информация — плюс това ми даде билети за опера.

Спенсър скръсти ръце.

— Аз си мислех, че операта е само за стари дами.

— Съвсем не — увери я Чейс. — Не мога да повярвам, че никога не си ходила. Някой път ще те заведа.

Спенсър се усмихна.

— Ще се радвам. — Доскоро, когато си мислеше за бъдещето, тя си представяше как А. най-после се е докопал до тях и ги е наказал. А сега сякаш някаква огромна каца с мръсна вода, която бе заемала твърде много място в съзнанието й, най-накрая се беше изпразнила.

— За какво си мислиш? — попита я Чейс.

Спенсър си пое дълбоко дъх.

— За това как нещата внезапно се промениха — призна си тя. — Имам предвид цялата тежест, която се стовари от раменете ми.

— Мога да си представя — каза Чейс.

— Знам, че не трябва веднага да се отпускам. Може би все още ме наблюдават. — След тези думи Спенсър хвърли един поглед през матовото стъкло на прозореца. Над улицата прехвърчаха гълъби. По тротоара забързано премина някакъв служител в общинския паркинг, стиснал апарат за таксуване в ръка.

— Знаеш ли как върви разследването? — прошепна Чейс.

— Ами аз предадох верижката на Фуджи — отвърна Спенсър. — Сега от тях зависи да разгадаят останалото. — Внезапно косъмчетата на тила й настръхнаха. Тя вдигна глава точно когато входната врата изскърца и се отвори, почти убедена, че на прага ще се появи Али. Вместо това влезе просто една възрастна жена, която мина покрай тях и започна да бърше съседната маса.

Спенсър погледна към Чейс.

— Не мисля, че трябва да говорим за Али на обществени места.

Чейс кимна.

— Ясно.

Нико отново се появи и им сервира поръчката в малки деликатни чашки от китайски порцелан.

— Грацие³ — каза Спенсър, опитвайки се да влезе в духа на заведението, след което вдигна чашата си от чинийката. Това беше най-гъстото, най-божествено вкусно кафе, което беше пила в живота си. — Леле! — каза тя, след като преглътна.

— Казах ти, че е добро. — Чейс извади една салфетка от сребърната стойка, поставена в средата на масата, и й я подаде. Известно време двамата седяха мълчаливо. Нико почистваше малките чашки за еспресо зад бара и тихо си подсвиркваше. — Веднъж поканих Нико на неделна вечеря у дома — призна тихо Чейс, докато го гледаше. — Родителите ми ме погледнаха така, сякаш бях откачил. Бяха сигурни, че полицията ще нахлуе в къщата ни.

— Мама сигурно щеше да направи същото — рече Спенсър и подпря с ръка брадичката си. — Вашите организират ли големи неделни вечери?

Чейс се облегна назад.

— Имам огромно семейство, така че настава истинска лудница. Но ако престанем да се събираме, ще ми липсва.

Той описа ястията, които приготвяше майка му, еднаквите вицове, които прадядо му разказваше всеки път, пиеските, които малките му братовчеди разиграват по време на десерта.

— Звучи забавно — каза Спенсър. — Винаги съм искала да имам семейство, в което всички наистина да се харесват.

Чейс се усмихна.

— Можеш да дойдеш винаги, когато пожелаеш.

В гърдите на Спенсър нещо изпърха.

— Първо ме каниш на опера, после на вечеря… а след това?

— Бих казал абитуриентски бал… но минало-свършено — изтърси Чейс. — Така да се каже.

Спенсър се изкиска. Харесваше й закачливото му флиртуване. Внезапно, когато го погледна, тя видя на лицето му нервно, развълнувано изражение, сякаш всеки момент щеше да я целуне. Тя се замисли за миг, след което се наведе напред.

Бийп!

Мобилният й телефон звънна силно в тихата зала.

— Уф — каза Спенсър, поглеждайки в чантата си.

Номерът на подателя представляваше смесица от букви и цифри. Стомахът й се сви. Тя бързо прочете есемеса.

Наистина ли искаш още един невинен живот да ти тежи на съвестта, Спенс? Тогава се откажи от играчката си.

А.

Кръвта се отдръпна от лицето й.

— Спенсър? — Чейс докосна ръката й. — Какво има?