Смъртоносно

— Ами, не точно. Не сериозно. — Погледът й се стрелна към собственото й портфолио в ъгъла. То изглеждаше толкова опърпано в сравнение с кожената папка на Ашър. — Продължавам да експериментирам с някои неща.

Сините очи на Ашър грейнаха.

— Мога ли да видя?

Преди Ариа да успее да му разреши, той отиде до папката, вдигна я и я положи до своята на бюрото. Когато я отвори на първата картина, лицето на Ариа пламна. Това беше пъстроцветен, сюрреалистичен портрет на Ноъл. Кожата му лилавееше. Косата му беше зелена. Тялото му се разтапяше в локва. Но това си беше Ноъл — неговите очи, неговата усмивка, неговата щръкнала коса. Нещо зажужа в гърдите й.

Ашър отгърна на друга картина на Ноъл. След това на още една. Ариа погледна настрани, неспособна да ги понесе. Ноъл обичаше да я дразни заради това, че непрекъснато го рисува; беше я попитал дали може да получи картините след изложбата в „Роузууд Дей“, която се провеждаше в края на всяка година.

— Ще ги вземеш ли в колежа с теб? — беше се пошегувала Ариа.

— Ха — беше отвърнал той. — Ще си ги закача в стаята редом до порно-плакатите на съквартиранта ми.

Тя предположи, че това вече нямаше как да стане.

— Добре ли си?

Ариа примигна. За неин ужас очите й бяха пълни със сълзи. Тя се опита да се усмихне.

— Съжалявам. Всички тези картини са на бившия ми. Все още не мога да го забравя. Всъщност мразя всичко това. Трябва да го изгоря.

Ашър се взря за миг в лицето на Ноъл, след което затвори папката.

— Аз също вписвам хората, в които съм влюбен, в картините си. Това е човешка черта, знаеш. — Той се обърна към нея. — Не ги изгаряй. Някой ден ще струват доста.

Ариа го погледна ошашавено.

— Да бе, да.

— Сериозно говоря. В тях има невероятна дълбочина. Наистина си много талантлива.

Слънцето се показа иззад един облак и лъчите му заструиха през прозореца. Ариа преглътна тежко, без да е сигурна дали трябва да се усмихне или да избухне в сълзи.

— Благодаря ти — каза тихо тя.

Ашър сплете пръстите на двете си ръце.

— Трябва да продължиш да работиш. Покажи ми нещата, които завършиш. Бих могъл да те свържа с агента ми.

— Какво? — изтърси Ариа.

Но Ашър се усмихна уверено.

— Познавам таланта, когато го видя. — След това грабна снопчето документи от бюрото, прибра ги в портфолиото и го пъхна под мишница.

— Така. Ще поддържаме връзка. Кажи на майка ти да ми се обади.

— Добре — отвърна Ариа.

Докато го гледаше как се отдалечава и тръгва надолу по улицата, тя почувства как я обзема топло, приятно чувство. Искаше й се да се обади на някого и да му каже, че прочут художник я е окуражил да рисува още — ами ако наистина я свърже с агента си?! В този момент тя осъзна, на кого иска да се обади: на Ноъл.

Но когато Ашър се скри зад ъгъла, настроението й се промени. Внезапно улицата стана ужасно тъмна и сенчеста. Една кола профуча по страничната уличка, без да забави ход. В нечия невидима алея измяука котка.

Зън.

Телефонът й завибрира в ръката й. Ариа потрепна и погледна екрана. „ИМАТЕ ЕДНО НОВО СЪОБЩЕНИЕ ОТ НЕПОЗНАТ НОМЕР“. Тя го отвори.

Не се сближавай твърде много с новия си приятел, художника, Ариа. Или той също ще пострада.

А.

Стомахът й се сви. Как беше разбрала Али? Дали беше подслушвала? Да не би да смяташе да заличи всеки, когото Ариа познаваше?

Имаше само един начин да разреши този проблем. Тя препрати съобщението до Фуджи. След това пъхна телефона в чантата си и се насили да се върне в галерията с високо вдигната глава. Ти си в безопасност — не спираше да си повтаря наум. — Всичко свърши. Най-после можеш да продължиш напред.

Или поне тя така се надяваше.

16.

Хана Мерин, момичето от плаката

Същия следобед Хана се взираше в безизразното око на телевизионната камера. Когато червената светлина, която показваше, че снима, започна да мига, тя се усмихна ведро.

— И затова подкрепям плана на Том Мерин за нулева толерантност — произнесе тя бавно и отчетливо. Това беше вече шестият дубъл от цикъла „Том и Хана Мерин срещу шофирането в нетрезво състояние“ и този вече трябваше да остане.

Баща й, който седеше на стол до нея, произнесе репликите си с представителен тон. Камерите го хванаха в близък план и Хана зърна отражението си в огледалото, което беше закачено на другата стена в превърнатия му в студио кампаниен офис. Тя носеше морскосиня прилепнала рокля и перлена огърлица, която беше взела назаем от майка си. Кестенявата й коса беше професионално издухана и се спускаше в лъскав водопад по гърба й. Зелените й очи проблясваха, а кожата й сияеше, благодарение на скъпия крем от чантичката на гримьорката. Определено трябваше да научи името му.

Камерата се обърна към Хана.

— Трябва да пазим децата на Пенсилвания — рече натъртено тя. — Знам го не само като пенсилвански тийнейджър… но и като жертва на преследвач и на шофиране в нетрезво състояние.

Пауза. Усмихни се сияйно. Изглеждай откровена и патриотична.