Смъртоносно

— Просто трябва да вземе няколко документа. — Ила посочи към купчината листове на бюрото. — Трябва само да му ги дадеш, става ли? — Тя отново погледна часовника си, след което грабна ключовете и чантата си от бюрото. — Трябва да бягам. Сигурна съм, че ще се справиш.

Ила изхвърча през вратата. Ариа отиде до прозореца и изпрати с поглед майка си, която слезе забързано по стъпалата и се качи в колата си. Двигателят забоботи и след миг Ила вече я нямаше. Улицата се умълча зловещо. Една катеричка се спря на близкия клон и вирна главица. Камбанките на стряхата се залюляха, но не зазвъняха. В небето се рееше самолет, който се намираше твърде високо, за да се чуе бръмченето му.

Ариа се обърна към голямата стая и се загледа безучастно в покритата с акварели стена, след което разгледа документите на художника. Те бяха пълни с разни правни глупости, които не можеше да разбере. Ами ако художникът имаше въпроси? Толкова типично за майка й. Когато живееха в Исландия, тя беше помолила Ариа да откара техния сааб до бакалията. Нищо, че Ариа беше само на четиринайсет и през живота си не беше сядала зад волана. „Ще се оправиш! — беше настояла Ила. — Само се придържай към лявата страна на пътя и спирай на червените светофари!“.

На вратата се почука и Ариа се обърна. Изпъна рамене, прекоси стаята и се опита да си подготви репликите, които да каже — само че нямаше представа какво да каже. Когато отвори вратата, на прага стоеше млад мъж с черна тениска и тесни сиви панталони, който носеше голямо черно портфолио. Той имаше широки рамене, поразителни леденосини очи, идеален нос, силна брадичка и чувствени устни. Изглеждаше като смесица от сексапилен английски футболист и манекен от рекламата на автършейв „Поло“.

Ариа повдигна вежди.

— Ъм, здравейте?

Той протегна ръка.

— Здравейте. Аз съм Ашър Третюи. Вие ли сте Ила Монтгомъри?

— О! — заекна Ариа. Тя отстъпи назад, като едва не се спъна с високите си токчета. — Ами, не, аз съм дъщеря й, Ариа. Но мога да ви помогна. Моля, заповядайте. — В края на изречението гласът й леко се изви нагоре, правейки го да звучи като въпрос. — Документите са тук — продължи тя, приближавайки се до бюрото.

Ашър влезе в залата и сложи ръце на хълбоците си.

— Всъщност мислех да покажа картините ми на майка ти — да видя кои, според нея, ще са най-подходящи за изложбата.

— О. — Ариа стисна зъби. Видя ли? Знаеше си, че нещо такова ще се случи. — Ами, тя скоро ще се върне, мисля…

Ашър я погледна и й се усмихна.

— А може и ти да погледнеш, ако желаеш.

Той остави портфолиото на бюрото и го отвори. Вътре имаше няколко фотографски изображения. Всичките притежаваха някакво въздушно, нефокусирано усещане и повечето показваха хора, уловени в движение — скачане, въртене, премятане върху трамплин. Ариа се наведе и огледа отблизо снимката на малко момиче, което притичва през градинска пръскачка. Изобщо не беше снимка, но беше направено от малки пиксели, почти като мозайка.

— Леле — рече Ариа. — Ти си дигиталният Чък Клоуз.

Крайчето на устните му се повдигна в усмивка.

— Няколко критици казаха същото.

— Той ми е любимец — призна си Ариа. — Опитах се да направя няколко картини в негов стил, но талантът ми не е достатъчен. — Беше получила вдъхновение след като предишната пролет посети ретроспективната изложба на Чък Клоуз във филаделфийския Музей на изкуствата. Ноъл беше отишъл заедно с нея и прекара там часове, докато тя внимателно изучаваше всяка творба, без нито веднъж да се оплаче, че му е скучно.

Ариа се вцепени. Не си мисли за Ноъл — пропя си тя наум, удряйки си въображаема плесница. После се прокашля.

— Не ме разбирай погрешно, но… защо си в Роузууд?

Ашър вдигна глава и се засмя.

— Дойдох в Холис, защото трябваше да изпълня обещание, дадено на приятел. Преди това живях в Сан Франциско.

— Наистина ли? — Ариа вдигна една подложка, на която бе изобразена муха, запечатана в кехлибар, и почувства нещо като съжаление към бедното насекомо. — Винаги съм искала да отида там.

— Яко е. — Той протегна дългите си, мускулести ръце над главата. — Кажи ми истината. Очакваше да съм някой от онези художници, които рисуват амишки каруци и пасища, нали?

— Ами, може би — призна Ариа. Погледът й отново се насочи към картината на Ашър. — Имал ли си много изложби?

— Имам агент в Ню Йорк, така че извадих късмет. — Той сведе дългите си мигли. — Няколко знаменитости проявиха интерес към творбите ми, така че се получи добре.

Ариа повдигна вежди.

— Някой, за когото да съм чувала?

Ашър затвори портфолиото.

— Много инди музиканти, стари играчи на арт-сцената. Най-голямото име сигурно е Мадона.

— Онази Мадона? — Ариа не можа да сдържи писъка си. — Наистина ли се срещна с нея?

Ашър изглеждаше смутен.

— О, не. Разговаряхме по телефона. Направо се е вманиачила по фалшивия си британски акцент.

— Да, вярно — рече Ариа, опитвайки да си възвърне хладнокръвието.

Ашър затвори капака на портфолиото.

— Значи ти също си художничка?

Ариа се заигра с кичур коса, който се беше измъкнал от опашката й.