Смъртоносно

Спенсър огледа малкото кафене. Нико включи мелачката за кафе. Двама от влюбените на съседните маси се хранеха един друг с каноли. Внезапно въздухът се проясни. Спенсър знаеше точно какво да направи.

— Нищо — отвърна тя. Стисна здраво телефона си и вкара номера на агент Фуджи. Току-що получих нов есемес — написа тя, прикрепяйки съобщението — Погрижете се.

15.

Момичето от галерията

Четвъртък следобед Ариа сви по пътя към Стария Холис и си намери място за паркиране на улицата. След това слезе от колата, взе портфолиото си от задната седалка и се изправи пред галерията на майка си. Тя беше разположена в голяма викторианска съща с еркерни прозорци и голяма веранда. На предния прозорец висеше фигурка-слънцеуловител, а от стряхата висяха камбанки. Цветните лехи в предната полянка бяха пълни с цъфнали лалета. Днес беше първият й работен ден и тя опитваше да изпита радост, но чувстваше единствено вцепенение. Портфолиото натежа в ръката й. Тя се съмняваше, че Джим, собственикът на галерията, ще започне да продава творбите й, но майка й настоя да донесе всичко, върху което работи.

Ариа изпъна рамене и тръгна по пътеката към сградата, като внимаваше да не се спъне с чисто новите си розови обувки. Когато мина покрай големия клен с неговите люлка-гума и птиче гнездо на един от по-ниските клони, телефонът й се обади от чантата. Тя го извади. На екрана пишеше „АГЕНТ ФУДЖИ“. Сърцето на Ариа подскочи. Да не би да са направили пробив в случая?

— Здравей, Ариа, обажда се Джасмин Фуджи — разнесе се спокойният, професионален глас на агента. — Спенсър също е на линия. Можеш ли да ни отделиш една минутка?

— Разбира се. — Вниманието й бе привлечено от някаква помръдваща сянка от другата страна на улицата, но когато Ариа се вгледа по-внимателно, човекът беше изчезнал. Телохранителят й не се виждаше никъде.

Фуджи се прокашля.

— Първо, момичета, искам да благодаря, че ми препратихте съобщенията си от А. Много ни помогнаха.

— Снощи получих едно, Ариа — намеси се мрачният глас на Спенсър. — Ти получавала ли си?

— Не — отвърна Ариа. — Какво пишеше в твоето?

— Заплашваше един мой приятел, Чейс — момчето, което поддържа сайта с конспирациите. Боя се, че може да е в опасност. Няма да е зле да осигурите охрана и за него.

— Ще видя какво мога да направя — каза Фуджи. — Но всъщност се обаждам, за да изясня с вас нещо относно Греъм Прат. Ариа, ти си издирила Греъм, нали?

Ариа облегна портфолиото на близката улична лампа.

— Съвсем не. Оказахме се в една група на круизния кораб.

— Хмм — рече Фуджи. — Значи едва по-късно си разбрала, че Греъм е бившият на Табита Кларк?

— Точно така — отвърна Ариа, извръщайки се настрани, когато едно момиче с колело мина по улицата. — И получих съобщение от А. почти в същия момент, когато го разбрах, сякаш той ни беше наблюдавал.

— Добре — въздъхна Фуджи. — Иска ми се да бяхме могли да поговорим с Греъм, преди да умре.

— Преди да бъде убит — поправи я Спенсър. — Между другото вие проверихте ли онзи Н, който той е споменал на Хана в клиниката?

Фуджи се засмя.

— Проверяваме всичко, не се притеснявай.

— Ами списъка на пациенти в Убежището по времето, когато Али е била там? — продължи Спенсър. — Той сигурно е доста дълъг.

— Работим по него. — В гласа на Фуджи се появи нетърпелива нотка. Накъде край нея се разнесе приглушен глас. — Добре, момичета, трябва да вървя — каза тя. — Благодаря за отделеното време.

— Почакайте! — каза Спенсър, но Фуджи вече беше затворила.

Ариа завъртя очи и също затвори. Спенсър не отстъпваше по нищо на А.

— Ариа! Слава богу, че си тук.

Вратата на викторианската къща беше отворена и Ила стоеше на прага й. Майка й беше облечена в „работната униформа“ на галерията — дълга, съшита от различни парчета плат пола, бяла селска блуза и сини кадифени сандали „Бъркенсток“. Тя въведе Ариа в къщата, която беше изтърбушена и превърната в една голяма зала. В нея бяха изложени безброй картини на пенсилвански плевници и фауна.

— След няколко минути ще дойде един нов художник. Дебютът му ще бъде представен в частна изложба. Много е вълнуващо.

Ариа докосна стария чекрък, който стоеше в ъгъла на залата, откакто тя се помнеше — също както повечето картини тук.

— Как се казва? — попита тя:

Ила погледна навън през прозореца.

— Ашър Третюи.

Ашър Третюи. Колкото и да се опитваше, Ариа не можеше да измисли по-подходящо име за някой пенсиониран адвокат, който беше решил да става художник. Направо си го представяше как, стиснал кутията с пастели, се поти над някоя пасторална сцена на долината на река Брендиуайн.

— Имате ли нужда от помощта ми? — попита тя.

— Всъщност да. — Ила погледна часовника си. — След петнайсет минути ще обядвам с друг художник — затова трябва да тръгвам. Чудех се дали не можеш да разговаряш с господин Третюи вместо мен.

— Аз? — Ариа се удари в гърдите. Това си беше голяма отговорност.