— На него се виждаше част от регистрационната табела и известно време смятах, че са напипали нещо, но накрая не можаха да разберат кой е шофьорът — отвърна Мадисън. — Единственото нещо, което ченгетата разбраха бе, че колата е „Акура“.
Пред очите на Хана се появиха петна. Акура? Не беше ли намерила Спенсър верижка с емблемата на „Акура“ в рекламната къща на доведения си баща?
Мадисън потри носа си.
— Ще ми се да можех да си спомня кой е шофьорът. Ще ми се да можех да си спомня
Хана се напрегна.
— Да, Джаксън. И е мен се случи същото.
Тя си спомни: бе минала край бара и Джаксън стоеше на входа.
— Иска ми се тоя тип да ми падне в ръцете — рече мрачно бащата на Хана.
Мадисън, изглежда, се двоумеше.
— Може да не е знаел, че съм непълнолетна.
Хана отвори уста, но не каза нищо. Джаксън може би не знаеше, че Мадисън не е навършила двайсет и една години, но той й
Господин Мерин потупа устната си с показалец.
— Можеш ли да ми го опишеш?
Мадисън се усмихна смутено, след което потупа телефона си.
— Имам снимка. Направих я тайно, защото си помислих, че е много готин.
Хана погледна в телефона. Видя тъмна снимка с профила на привлекателен младеж с къса коса. Мадисън го беше уловила, докато й забъркваше маргарита.
— Да, това е той.
След това Мадисън погледна часовника си.
— Всъщност трябва да отивам на репетиция с оркестъра. — Тя тромаво се изправи и протегна ръка. — Приятно ми беше да се запознаем, господин Мерин. И се радвам, че те видях отново, Хана.
— И аз се радвам — отвърна Хана, разтърсвайки ръката й. — Желая ти успех… във всичко.
— Успех с рекламата ти — изсумтя Мадисън. Ще се справиш по-добре от мен.
Хана и баща й тръгваха мълчаливо по коридора, но господин Мерин внезапно я прегърна през раменете.
— Толкова се гордея с теб — каза той. — Трудно е да се изправиш лице в лице с демоните си и да излезеш чиста от ситуацията.
Хана отново почувства как очите й се напълват със сълзи.
— Благодаря ти, че дойде с мен.
Внезапно телефонът й изпиука. Сърцето й подскочи. Беше Майк, който най-после отговаряше на съобщенията й.
Но тогава забеляза, че има и второ съобщение. Погледна към екрана и изтръпна. Второто беше от непознат подател.
Точно когато се сдобриш с татко, аз ще ти отнема всичко. Да не кажеш, че не си получила предупреждение от мен.
— Хана? — Господин Мерин се обърна към нея. — Добре ли си?
Ръцете на Хана трепереха. Това заплаха срещу баща й ли беше?
Тя препрати съобщението на Фуджи. След това погледна баща си, който я гледаше разтревожено от края на коридора.
— Добре съм — отвърна уверено тя. И наистина беше така. Щом Фуджи работи толкова усърдно по случая, че да не може да приема обажданията на Хана, значи се грижи всички да са в безопасност.
Дано
17.
Стените рухват
Петък сутринта Спенсър и Чейс седяха в „Уърдсмитс Букс“. Помещението миришеше на прясно сварено кафе и захаросани бухтички, от тонколоните се носеше тих джаз, а на импровизираната сцена един поет рецитираше последните си творения в сферата на белия стих. Книжарницата представяше поредица рецитали, наречена „Утринна муза“, в която местни автори четяха творбите си на жадните за кафе клиенти.
— Страхотно беше, нали? — попита Чейс, когато поетът завърши своята безкрайна поема в бял стих и двамата се изправиха, за да си вървят. — Този човек има невероятен усет за метафоричност. Ще ми се
Спенсър повдигна вежда.
— Това означава ли, че пишеш стихове?
— Понякога. — Чейс изглежда се смути. — Но повечето се оказват много смотани.
— С удоволствие бих ги прочела — рече тихо Спенсър.
Той срещна погледа й.
— С удоволствие бих написал едно за теб.
В стомаха на Спенсър запърхаха пеперуди, но тя бързо отмести поглед встрани, изпълнена с вина. Заплахата на А. срещу Чейс. Дали не трябва да го предупреди?
— Добре ли си? — попита Чейс.
— Разбира се. — Спенсър се прокашля. — И така… напоследък да се е случвало нещо?
Чейс сбърчи вежди.
— Какво например?