Смъртоносно

— Из цялото училище се носят слухове, че сме се разбрали да извършим колективно самоубийство. Това са просто глупости.

— Значи според теб съобщенията не са от А.? — попита Емили.

— Дори да са, какво значение има това? — рече Спенсър.

Зад тях се разнесе вой на полицейски сирени. Четири черни джипа навлязоха с бясна скорост в алеята, криволичейки около автобусите.

Всички, които се намираха на тротоара и в столовата, се обърнаха да видят какво става. Децата от основното училище скочиха от катерушките и ги зяпнаха. Учителите излязоха от стаите си с пребледнели лица. Колите спряха до тротоара със свистене на спирачки.

Спенсър се пресегна и хвана ръката на Ариа.

— Мацки, може би е това. Може би точно днес са намерили Али.

Вратата на първия джип се отвори и от него слезе агент, който изглеждаше също като Уил Смит в „Мъже в черно“. Спенсър се наведе напред, очаквайки да види как Али се изсулва от задната седалка с белезници на ръцете, но мястото беше празно. Вратата на втория джип се отвори и оттам слезе по-нисък и пълен агент, който оправи слънчевите си очила с огледални стъкла и затвори вратата зад гърба си с трясък.

Агентите тръгнаха със сериозни лица през поляната към момичетата. Сърцето на Спенсър затупка силно. Каквито и новини да носеха, те бяха важни. Значителни.

Двойникът на Уил Смит ги изгледа мрачно.

— Спенсър Хейстингс? Ариа Монтгомъри? Емили Фийлдс? Хана Мерин?

— Да? — Гласът на Спенсър се пречупи.

Ариа стисна здраво ръката й. Устните на Хана леко се отвориха. Спенсър усещаше погледите на съучениците си. Една друга фигура стоеше на тротоара до джиповете. Агент Фуджи. Тя беше скръстила ръце на гърдите си и на лицето й бе изписано гордо, самодоволно изражение.

Това е то — помисли си Спенсър. — Наистина са я намерили.

Вторият агент пристъпи напред. В първия момент Спенсър си помисли, че иска да я хване за ръката, но той извади чифт белезници. Бързо и професионално ги закопча около китките й. Направи същото с Ариа. Уил Смит закопча Хана и Емили.

— К-какво става, по дяволите? — проплака Ариа, дръпвайки се назад.

— Не се опитвайте да избягате, момичета — каза тихо вторият агент. — Арестувани сте за убийството на Табита Кларк.

— Какво? — изписка Спенсър.

— Ние? — изпищя Емили.

Първият агент ги прекъсна.

— Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съдебната зала.

Мъжете поведоха Спенсър и останалите към колите. Краката на Спенсър се препъваха в тревата и плочките на тротоара. Пред нея се появи лицето на Фуджи с доволната си усмивка.

— Какво правите? — проплака Спенсър. — Това е грешка!

Фуджи се отпусна на единия си крак.

— Нима, Спенсър?

— Ами съобщенията, които ви дадохме? — извика Хана. — Всичко, което ви разказахме? Ами А.?

Фуджи свали очилата си „Рей-Бан“. Очите й проблеснаха подигравателно.

— Засякохме айпи информацията за всяко съобщение и имейл, изпратени от А. Проверихме всяка картичка и ръкописна бележка за отпечатъци. И знаете ли какво открихме?

Спенсър примигна. Стоящата до нея Ариа се размърда.

— Какво? — прошепна Емили.

Фуджи пристъпи напред, събирайки момичетата в кръг.

— Всеки един от тези съобщения е бил изпратен от вашите телефони — изсъска тя. — Върху всяка бележка, всяка картичка има вашите отпечатъци и ничии други. Единственият А в живота ви, момичета, сте вие четирите.

18.

Затворнически блус

Ариа рязко се надигна и се огледа. Намираше се на пода на мръсна бетонна килия. Вонеше на урина и пот, а през стените се чуваха гневни викове и ругатни. Тя беше в затвора.

— Ариа? — Това беше Спенсър, която се намираше в съседната килия.

— Д-да? — Ариа се обърна към стената.

— Бърбореше доста силно — прошепна Спенсър. — Да не би да спеше?

Ариа прокара пръсти през сплетената си коса. Сигурно бе заспала, смазана от страха и шока. Но се съмняваше, че това е продължило дълго — през малкия прозорец на тавана все още проникваше дневна светлина.

Спомените от последните няколко часа се вихреха в главата й като торнадо. След фиаското в „Роузууд Дей“, полицията беше натикала четирите момичета в отделни коли и ги беше откарала в отделни килии в затвора на Роузууд.

Това не можеше да е истина. А. беше организирал всичко. Само че… как? Ариа отново си спомни думите на Фуджи, че всяко съобщение от А. беше изпратено от техните телефони. Всичко бе излязло сякаш от онези нейни сънища, в които тя се опитваше да набере телефона за спешни случаи отново и отново, но бутоните непрекъснато падаха. Чувстваше се в капан. Безпомощна. Безгласна.