Смъртоносно

— Много съжалявам. Но ми казаха, че ако се появите… — Тя притисна слушалката към ухото си. — Трябва ми охраната.

Емили отстъпи от бюрото. Охраната? За части от секундата тя не можеше да разбере… но след това се осъзна. Семейството й бе поискало да бъде държана настрани.

Емили се обърна сковано.

— Тръгвам си — каза тя, точно когато на прага на чакалнята се появи една фигура. Господин Фийлдс се беше събудил, рядката му, прошарена коса стърчеше от върха на главата му, очите му бяха още сънени. Очевидно беше чул целия разговор. Емили го погледна жаловито, умолявайки го мълчаливо да поправи сестрата.

Господин Фийлдс погледна жената, след това и Емили. Погледът му беше студен и безизразен, но твърд и упорит. Той просто се обърна и се върна обратно в чакалнята.

Добре тогава. Потискайки хълцанията си, Емили се затича покрай него към асансьора. Едва си спомняше как слезе във фоайето и бързо се затича с наведена глава към колелото си.

Когато го отключи от рампата, телефонът й изпиука. Тя го извади и видя името на Джордан. Нов материал се беше появил по Си Ен Ен: Модният крадец задържан на Карибите.

Емили остана без дъх. Тя натисна връзката. Появи се снимка на Джордан, загоряла и красива, но зашеметена и разстроена. Водеха я окована с белезници през някакъв паркинг. Катрин Делонг, обявена за издирване от месец март, най-накрая бе заловена в малко рибарско градче в Боиер. Активността й в Туитър доведе до нейния арест.

Активността й в Туитър. Емили отново погледна снимката на Джордан. Тя гледаше право в камерата, сякаш право в очите на Емили. Лицето й излъчваше гняв. Знам, че ти си виновна — като че ли казваше тя на Емили. — Онази твоя снимка, на която ми изневеряваш, ги доведе право в скривалището ми.

Емили се отпусна върху седалката на велосипеда си; имаше усещането, че всичко се върти ужасно бързо около нея. Внезапно телефонът й отново изпиука. Беше получила гласова поща, а тя дори не го беше чула да звъни.

Набра номера за достъп до гласовата поща и вкара кода си. Когато чу първото и единствено съобщение, телефонът едва не се изплъзна от пръстите й. В слушалката отекна пронизителен кикот, от чийто звук сърцето й спря. Би познала този смях навсякъде. Той беше подигравателен. Дразнещ. Измъчващ. Смехът на Али.

Тя се огледа трескаво, чудейки се дали да не отиде направо в офиса на ФБР и да пусне смеха на Фуджи. Но тя нямаше да я изслуша. Фуджи вярваше в онова, което искаше да повярва. Тя смяташе, че Али е мъртва, че момичетата лъжат.

Това обясняваше защо Али се смее толкова силно. Тя знаеше, че ги е победила. И това адски я развеселяваше. Хана беше права. Те просто стояха и чакаха примирено.

В главата й изкристализира една идея. Тя написа есемес до Спенсър, Ариа и Хана. Писна ми и се уморих Андерсън Купър да съсипва всичко — написа тя, използвайки кодовото име, което си бяха избрали за Али. — Подхващам отново лова. С мен ли сте или не?

Тя им изпрати есемеса и зачака, дишайки дълбоко и равномерно. Единственото, което й оставаше, бе да чака. Да се надява и да се моли, че ще кажат да.

24.

Нов план

Същият ден Ариа седеше в чакалнята на адвокатската кантора. Е, един вид адвокатска кантора — тя не познаваше друг адвокат, който да работи в търговски център, но както и да е. До нея седеше Майк и разглеждаше някаква брошура за продължаващото дело по групов иск срещу фармацевтична компания.

— Хей — прошепна той. — Някога пила ли си Целебрекс? Ами Прозак?

— Не — промърмори Ариа.

— Имаш ли мезотелиома? — попита той.

— Дори не знам какво означава това.

— По дяволите. — Майк остави брошурата настрани. — Ако имаш, можем да получим голямо обезщетение.

Ариа завъртя очи, учудена, че Майк може да е толкова оптимистично настроен. Освен това тя започваше да размисля за срещата си — през стените се чуваше пулсиращо техно-парче на „Кървс“. На сутринта Майк бе почукал на вратата й и беше казал: „Ставай. Имаме среща с Дезмънд Стърбридж в десет часа. Ще успеем“. „Кой е той?“, беше попитала Ариа и Майк й беше обяснил, че това е адвокатът, който се беше обадил предишния ден с предложението да поеме случая на Ариа. Тя се беше опитала да му обясни, че бащата на Спенсър ги защитава, но Майк просто сви рамене. „Винаги е по-добре да се чуе и второ мнение. Освен това на новия няма да му платим, докато не спечелим делото“.

Сега вратата се отвори и пред тях се изправи един висок, слаб мъж с лепкава усмивка и толкова наквасена с помада коса, че чак лъщеше като лакирано дърво.

— Госпожица Монтгомъри и приятелят й! — прогърмя гласът му. — Влизайте, влизайте!

Ариа погледна нервно Майк, но той просто я издърпа на крака и я вкара в кантората.