Смъртоносно

— Ще я приема в кабинета си. — Той погледна гневно Хана. — Сега трябва да си вървиш.

Той се обърна и тръгна по коридора, без дори да се сбогува. Хана остана за миг неподвижна, чувствайки как всяка молекула в тялото й ще се взриви и ще я разпръсне във въздуха. Един протестиращ наду свирка. Някой друг извика одобрително. Хана затвори очи и се опита да заплаче, но беше твърде зашеметена.

Почувства пръстите на Майк около ръката си.

— Хайде — прошепна той, повеждайки я обратно към асансьора. Тя не каза нищо, докато двамата се спускаха към първия етаж. Не каза нищо, когато Майк я изведе от асансьора и я поведе през фоайето към входната врата. Едва когато зърна протестиращите, които маршируваха в кръг точно пред нея, тя се спря и го погледна нервно.

— Той каза да излезем отзад.

— Наистина ли ти пука какво иска този човек от теб? — Бузите на Майк пламтяха. Той стисна ръката й още по-силно. — Мога да го убия, Хана. Не му дължиш нищо.

Брадичката на Хана потрепери. Майк беше абсолютно прав.

Сълзите потекоха по бузите й и тя излезе на тротоара. Когато протестиращите отново я заобиколиха, тя проплака пронизително. Майк веднага я прегърна силно, избутвайки я през тълпата. И през всичките викове и крясъци една кристалночиста мисъл се отпечата в съзнанието на Хана. Тя не дължеше нищо на баща си. Спомни си колко гадно се беше чувствала през всичките тези години, когато баща й бе избрал Кейт вместо нея.

Но нищо не можеше да се сравни с това, че той беше предпочел целия щат Пенсилвания пред нея.

23.

Извън списъка

Същия петък Емили стоеше във фоайето на роузуудската болница. Край нея минаваха лекари, които изглеждаха важни и заети. Емили отиде до окачения на стената справочник и намери кардиологичното отделение, където майка й се възстановяваше след спешната сърдечна операция. Не че баща й или сестра й бяха казали нещо по въпроса — те почти не се мяркаха у дома. Емили трябваше сама да се ориентира в мъглявината от лекари и сестри, които изглеждаха шокирани, че не е получила информацията от семейството си. Всъщност тя не трябваше да напуска къщата, но какво биха могли да й кажат от полицията, ако я завареха тук? Че не й е позволено да види болната си майка?

Емили се опитваше да види хубавата страна на нещата. Наистина бе гадно, че гаранцията струваше толкова много пари, че сега щеше да се наложи да се справят без коли — и няколко други неща, които различни яки мъже бяха изнесли от къщата пред изминалите две седмици, включително старинната бебешка количка на бабата на Емили и статуята на бебето Исус, която Емили й майка й бяха реставрирали миналата година след като тя пострада от група вандали. Но Емили все още беше част от семейството, за бога. Освен това тази сутрин тя най-после успя да се свърже с господин Годард и той й беше казал, че след процеса, независимо от присъдата, парите от гаранцията щяха да бъдат върнати на семейството й. Те щяха да си вземат обратно колите. Всички щяха да се върнат в университетите си. Всичко щеше да бъде наред.

Сърцето й тупкаше ускорено, когато се качи в асансьора и пое към третия етаж. Веднага щом се озова в отделението, тя забеляза баща си и Карълайн да спят на столовете в чакалнята. В скута на баща й лежеше разтворено списание „Спортс илюстрейтид“. Палтото на Карълайн бе наполовина съблечено. Емили леко се усмихна, отбелязвайки колко мили и дружелюбни изглеждат в съня си. Това й даде някаква надежда. Може би всичко щеше да се оправи.

По телевизията започна новинарска емисия: Обвинението на седмицата, гласеше заглавието. На екрана се появи ученическа снимка на Емили, последвана от подобни на Спенсър, Ариа и Хана. След това се появи бащата на Табита, с когото Емили се беше озовавала лице в лице няколко пъти през изминалите месеци.

— Дълбоко съм опечален от развитието на това разследване — каза мъжът с наведена глава. — Искам правосъдие за тези момичета, но това няма да ми върне дъщерята.

Емили потрепна. Горкият господин Кларк. Тя си го представи как лежи в леглото през нощта, сам в голямата си къща, мислейки непрекъснато за онзи ужасен клип от брега. Али не беше навредила само на тях. Имаше толкова много други жертви. Толкова животи бяха съсипани. Емили отново се сети за Айрис. Възможно ли бе тя да е поредната жертва? И ако беше, трябваше ли Емили да поеме вината за това? И без това я обвиняваха за всичко останало.

По телевизията започна реклама за новия форд пикап. Емили погледна към сестра си и баща си, но двамата не помръднаха. Тя се обърна и тръгна към стаята на сестрите. Една жена с уморен вид, облечена в престилка с щампа на големи балони, пиеше кафе от стиропорена чаша.

— Можете ли да ми кажете в коя стая е госпожа Памела Фийлдс? — попита Емили. — Аз съм дъщеря й.

Сестрата внимателно огледа Емили.

— Дъщеря й Бет?

Емили примигна.

— Не. Дъщеря й Емили.

Очите на сестрата се разшириха.

— Но вас ви няма в списъка на госпожа Фийлдс. Не можете да я посетите.

— Но аз съм й дъщеря.

Сестрата взе телефона от бюрото си.