Смъртоносно

Спенсър погледна към обувките си, доволна, че е с маратонки. Едва ли ще се получи, помисли си тя и се затича. Това беше единственият начин.

Половин час по-късно Спенсър се качи в ярко осветения, смърдящ на цигари автобус за Филаделфия и се отпусна на една от седалките. От другата страна на пътеката една жена четеше брой на Филаделфия сентинъл. На първа страница се мъдреше снимката на Спенсър.

„Последната лъжа бе капакът на всичко“, гласеше заглавието. Спенсър се обърна към прозореца и се сгуши в стола, за да изглежда по-малка. Цяла седмица бе избягвала да гледа новини, защото знаеше, че ще види само подобни истории. Моля те, не ме виждай, моля те не ме виждай, пожела си тя на ум. Жената сгъна вестника. Снимката на Спенсър изчезна. Никой не каза нито дума.

Чейс живееше в Мериън, предградие близо до града. Когато наближиха спирката, Спенсър натисна бутона за слизане и се измъкна от автобуса. Макар досега да не беше идвала в дома на Чейс, тя лесно намери жилищната сграда и се приближи с несигурна походка към входната врата. Зад нея се разнесе съскащ звук и тя се обърна. Бавно се приближаваше кола с емблемата на мериънската полиция.

Спенсър се скри зад едно дърво. Колата продължи да напредва, а ченгето гледаше право напред. След миг автомобилът зави зад ъгъла. Спасена.

Тя бързо влезе през порталната врата и огледа списъка с имената на обитателите. Чейс живееше в апартамент 4Д; тя натисна звънеца. Минаха няколко секунди. Нищо не се случи. Спенсър вдигна глава и се ослуша. Беше малко след десет и половина, а веднъж Чейс й беше признал, че често остава буден до един-два сутринта. Може би не си беше вкъщи?

Една жена със зелена чанта се появи на стълбището в сградата. Тя изгледа любопитно Спенсър, след това бутна вратата и излезе на улицата. Спенсър успя да улови вратата и се шмугна в сградата с разтуптяно сърце. Може би звънецът на Чейс не работеше. Щеше да почука направо на вратата му.

Изкачи четирите поредици стъпала и леко запъхтяна стигна до вратата на Чейс. Затаи дъх, за да чуе звуците, които се разнасяха от апартамента. От вътрешната стая се носеше музика. После се чу покашляне. Да. Той си беше вкъщи.

Когато се опита да позвъни се оказа, че звънецът е счупен, затова Спенсър почука. Първо тихичко, след това по-силно.

— Чейс? — извика тя. — Аз съм, Спенсър. Трябва да поговорим.

Музиката утихна. До вратата се приближиха стъпки и Чейс я открехна, без да сваля предпазната верижка.

— Спенсър. — Погледът му срещна нейния. — Не трябва да си тук.

Спенсър зяпна изненадано.

— Н-но ние бяхме натопени. Има един клип, който ми се иска да погледнеш — на който са ни записали в Ямайка. Алисън очевидно го е подправила.

Чейс преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Защо не ми каза, че и мен ме има в списъка?

— Какво? — Тя си помисли за съобщението, в което А. го заплашваше. Как беше успял Чейс да разбере за това? — Т-ти да не си получил съобщение от А.? Опита ли се някой да те нарани?

Погледът на Чейс блуждаеше.

— Не — отвърна той след една продължителна секунда, но това беше най-нескопосната лъжа, която Спенсър беше чувала някога.

Главата й бръмчеше. Единственото нещо, върху което успяваше да се съсредоточи, беше грапавата повърхност на стените в коридора.

— П-помислих си, че полицията ще те пази — отвърна безпомощно тя. — Помислих си, че ще пази всички ни. — Момичето се опита да бутне вратата. — Моля те, пусни ме вътре. Трябва да разгадаем този клип — убедена съм, че ще успеем. Имам нужда от теб.

Чейс стисна здраво устните си, сякаш се опитваше да не заплаче.

— Трябва да си вървиш, Спенсър. Съжалявам. Просто преживях много. Това ми идва в повече.

— Но…

— И не мога да повярвам, че не ме предупреди. — Погледът му беше тъжен. — Мислех, че означавам повече за теб.

След това вратата се затвори. Разнесе се прищракване, сякаш Чейс я заключваше отвътре. Стъпките му се отдалечиха. Музиката гръмна отново, този път по-силно. Бърза, гневна песен, която заглушаваше всичко.

Спенсър се почувства така, сякаш й беше зашлевил плесница. Тя се отдръпна от вратата и от очите й потекоха сълзи. Внезапно се почувства абсолютно изоставена. Вече никой нямаше да й помогне.

Мащабите на случващото се я връхлетяха с пълна сила. От това нямаше измъкване. Али окончателно беше спечелила.

Спенсър извади телефона си и го погледна. Прати ми есемес, кучко, помисли си гневно и отчаяно тя. Защо Али не й пратеше съобщение точно сега, за да й натрие носа. Уаааа, може би. Горката малка пикла Спенсър изгуби приятеля си. Сигурно си умираше да го направи.

Тя не отместваше поглед от екрана с надеждата нещо да се случи. Излезе пред входа на жилищната сграда и застана до вратата, с надеждата, че Али ще я види и ще усети болката й.

— Ела и ме хвани — дори произнесе тя в мрака. — Спри да се криеш и си покажи лицето, страхлива кучко.