Смъртоносно

Карълайн отблъсна Емили настрани и тя се удари в стената. После отново се хвърли срещу сестра си и внезапно двете се озоваха на земята. Силното тяло на Карълайн се притискаше в тялото на Емили. Ноктите й драскаха лицето на Емили. Тя изпищя и опря коленете си в корема на Карълайн, след което обви ръцете си около нея и я събори настрани. Очите на Карълайн проблеснаха. Тя оголи зъби и ухапа силно ръката на сестра си. Емили изкрещя и се отдръпна, вперила поглед в белезите от зъби и обелената си кожа.

— Момичета! — проплака госпожа Фийлдс. — Момичета, престанете!

Две ръце сграбчиха Емили през кръста и я изправиха на крака. Емили почувства горещия дъх на баща си, но беше толкова ядосана, че го изблъска с лакти. Протегна ръце и сграбчи кичур от косата на Карълайн. Сестра й изпищя и се изскубна, но Емили успя да изтръгне няколко косъма от главата й. Карълайн се блъсна с цяло тяло в Емили, запращайки я в другия край на стаята, където тя се блъсна в скрина с фигурките, които колекционираше майка й.

Разнесе се скърцащ звук, скринът се наклони на една страна и бавно, бавно, бавно започна да пада. Госпожа Фийлдс изтича към него, опитвайки се да го хване, но пристигна твърде късно, а той беше твърде тежък.

Подът се разтрепери. Разнесе се трясък на счупено стъкло и всички фигурки се пръснаха по пода. Внезапно настъпи пълна тишина. Емили и Карълайн спряха и се обърнаха. Госпожа Фийлдс се отпусна на колене, вперила поглед в разрухата. Или поне това си мислеше Емили, че прави, докато майка й не се обърна. Лицето й беше станало призрачно бяло. Устата й беше отворена и тя се опитваше да си поеме въздух. Ръцете й се бяха вкопчили в гърдите, а на лицето й бе застинал израз на ужас.

— Мамо? — Карълайн изтича до нея. — Какво става.

— Мисля… моето… — Това беше всичко, което успя да произнесе госпожа Фийлдс. Тя се вкопчи в лявата й ръка и се срина настрани.

Карълайн издърпа безжичния телефон от гнездото му на бюрото. Пръстите й бързо набраха 911.

— Помощ! — извика тя, когато някой се обади. — Майка ми получи сърдечен пристъп!

Емили коленичи безпомощно до майка си.

— Мамо, съжалявам — произнесе тя през сълзи, вперила поглед в ококорените, отчаяни очи на майка си.

Господин Фийлдс се приближи и пъхна един аспирин в устата на съпругата си, след което я накара да го глътне. Секунди по-късно откъм улицата се разнесе вой на сирени. Парамедиците връхлетяха през входната врата. Те избутаха Емили и останалите настрани и започнаха да прикачат към госпожа Фийлдс разни монитори и кислородна маска. Двама силни мъже я прехвърлиха в една носилка и преди Емили да се усети, вече я изнасяха навън.

Всички изтичаха пред къщата, където беше спряла линейката. Двама съседи бяха излезли на моравите си да позяпат.

— Само двама могат да дойдат с нас — каза главният парамедик на господин Фийлдс. — Останалите могат да карат след нас.

Господин Фийлдс погледна към Емили.

— Остани тук — изръмжа той. — Хайде, Карълайн.

Емили се скри в къщата, сякаш бе получила ритник от него. Баща й никога досега не й беше говорил по този начин.

Тя затвори вратата и се облегна на нея, дишайки тежко. В кухнята всичко беше така, както го бяха оставили. Вилиците лежаха в чиниите. Кафемашината писукаше силно, показвайки, че кафето е готово. Скринът в дневната лежеше разбит на пода, а около него бяха пръснати начупените фигурки. Емили отиде при тях и коленичи. Любимата краварка на майка й беше обезглавена. До отдушника се въргаляше отчупена ръка, стиснала котле. Малките балерини бяха останали без крака, спокойно изглеждащите кравички нямаха рога и опашки.

Искаше й се да намери Али и да я удуши с цялата си сила. Но единственото, което й оставаше, бе да гледа натрошените останки от най-ценните притежания на майка й и да плаче.

21.

Затворени врати

Седмица по-късно Спенсър се промъкна в гората зад къщата си, за да се срещне с Ариа, Хана и Емили. Беше толкова тъмно, че не се виждаше почти нищо, затова тя използва фенерчето на мобилния си телефон, за да си осветява пътя. От земята стърчаха дебели корени. Напреки на пътеката лежеше паднал ствол. Скоро стигна до стария кладенец на желанията, каменна реликва от 1700 година. Той беше обрасъл с мъх. Някои от камъните се въргаляха настрани. Спенсър надникна през ръба и хвърли едно камъче в дупката. Когато то падна в плитката вода, се разнесе глухо ехо.

Тя се обърна и погледна надолу по хълма към къщата си. Повечето лампи бяха угасени. Прозорецът на сутерена, през който се беше измъкнала навън, зееше широко отворен. На мястото, където се беше намирала плевнята-апартамент, преди Али да я изгори, все още не беше поникнала трева. Спенсър преброи седем автомобила до тротоара, които дебнеха къщата. Те стояха неотлъчно там още откакто момичетата бяха арестувани.

— Здрасти. — Главата на Емили се появи от другата страна на хълма. Нощта беше студена и тя си беше облякла черна блуза с качулка и дънки. Погледна към кладенеца и тихо изхленчи. — Наистина си смяташ, че тя е идвала тук?