Снежен крах

Улицата е доста оживена. Повечето от посетителите са американци и азиатци — в Европа в момента е ранна утрин. Тъй като американците преобладават, тълпата изглежда ярко, сюрреалистично. За азиатците сега е обедно време и те са облечени в тъмносини костюми. За американците е време за купон и изглеждат като всичко онова, което може да се направи на компютър.

В мига, в който Хиро прекрачва линията, отделяща квартала му от Улицата, от всички посоки към него се спускат разноцветни форми като ястреби към прясно убито на шосето животно. В квартала на Хиро аниморекламите са забранени. Но на Улицата почти всичко е разрешено.

Прелитащ самолет-изтребител избухва в пламъци, изпада от траектория и полита право към него със скорост, два пъти по-голяма от скоростта на звука. На километър и половина пред него машината се заорава в Улицата, разпада се, избухва и разцъфва в оплетен облак от отломки и пламъци. Облакът се плъзга по паважа към него и се разраства, за да го обгърне така, че той вижда само буйните пламъци, идеално симулирани и препредадени.

После дисплеят замръзва и един мъж се материализира пред Хиро. Класически брадат, блед, кльощав хакер, който се опитва да си докара по-здравеняшки вид с копринения анорак, украсен с логото на един от големите увеселителни паркове в Метавселената. Хиро го познава — навремето постоянно се засичаха по търговски събирания. От два месеца насам той се опитва да наеме нашия човек.

— Хиро, не разбирам защо се криеш от мен. Ние тук вадим яки мангизи — конги и йени — и можем да боравим гъвкаво и със заплащането, и с облагите. Сега правим една история с мечове и магии и един хакер с твоите умения ще ни е от полза. Слез и поговори с мен.

Хиро преминава направо през екрана и той изчезва. Увеселителните паркове в Метавселената могат да бъдат фантастични — предлагат богат избор от интерактивни триизмерни филми. Но в крайна сметка те не са нищо повече от видеоигри. Хиро все още не е толкова закъсал, че да тръгне да пише видеоигри за тази компания. Тя е собственост на нипонците — това както и да е, обаче е и под тяхно управление, което означава, че всички програмисти трябва да носят бели ризи, да идват на работа в осем сутринта, да седят в преградени кабинки и да ходят на събрания.

Когато Хиро се учеше на занаята преди петнайсетина години, един хакер можеше да седне и да напише сам-самичък цяла програма. Сега това вече е невъзможно. Софтуерът се произвежда във фабрики, а хакерите, в по-голяма или по-малка степен, са работници на конвейер. Още по-зле — може да станат мениджъри и тогава не сколасват и едно кодче да напишат сами.

Перспективата да стане работник на конвейер подтиква Хиро довечера да излезе и да изнамери наистина добри сведения. Той се опитва да се въодушеви, да се изтръгне от летаргията на вечно подценявания в работата. От тоя бизнес със сведенията могат да капнат страхотни мангизи, успееш ли веднъж да се закачиш за мрежата. А с неговите връзки това не би трябвало да е проблем. Просто трябва да се захване сериозно с това. Сериозно. Сериозно. Но е толкова трудно да се захване сериозно с каквото и да било.

Дължи на Мафията равностойността на една нова кола. Добра причина да стане сериозен.

Той преминава напряко през Улицата под монорелсата към едно голямо, ниско черно здание. За Улицата то е необикновено мрачно — като колет, който някой е забравил да обработи. Представлява тумбеста черна пирамида с отрязан връх. Има един-единствен вход — тъй като всичко тук е въображаемо, не съществуват разпоредби, диктуващи броя на аварийните изходи. Няма пазачи, няма табели, нищо не пречи на хората да влизат и все пак хиляди аватари сноват наоколо и надничат вътре с надеждата да мярнат нещо. Тези хора не могат да минат през вратата, защото не са поканени.

Над вратата изпъква матовочерно полукълбо, около метър в диаметър, вградено във фасадата на сградата. Това е най-близкото до украса нещо по тази сграда. Под него с букви, издълбани в черното вещество на стената, е изписано името на заведението: ЧЕРНОТО СЛЪНЦЕ.

Така че това тук не ви е архитектурен шедьовър. Когато Дей5ид, Хиро и хакерите написаха „Черното слънце“, парите не им стигаха да наемат архитекти или дизайнери и затова заложиха на простите геометрични форми. На сновящите наоколо аватари като че не им пука от това.

Ако тези аватари бяха истински хора на истинска улица, Хиро нямаше да може да си пробие път до входа. Гъмжилото е огромно. Но компютърната система, управляваща Улицата, си има по-важна работа от следенето на всеки един от милионите хора там с цел да ги предпази от сблъсък помежду им. Тя не се напъва да разрешава този невероятно труден проблем. На Улицата аватарите просто преминават един през друг.