Снежен крах

Основният конкурент на МетаЧенгетата, Световният патрул, следи всички шосета — собственост на „Крузуей“, а освен това има договор за целия свят с Традиционалистите на Дикси, Плантацията на Пикет, Хълмовете на Дъгата (обърнете внимание — два бърбклава с апартейд и един за „черните костюми“), Медоувейл на [Впишете името на реката] и Тухлената гара. Световният патрул е по-малък от МетаЧенгетата, работи с по-мащабни договори и се предполага, че са по-силни в шпионажа. Макар че ако някой иска точно това, може просто да си поговори с някой счетоводител от Централната разузнавателна корпорация.

Следва „Твърдата ръка на закона“ — но те струват скъпо и надзорът не им понася. Според мълвата под униформите си носят тениски с неофициалния герб на „Твърдата ръка на закона“ — юмрук, стиснал полицейска палка с надпис „ОСЪДИ МЕ“.

И така, Уай Ти се носи по полегат наклон към тежката желязна порта на Бели колони и я чака да се отвори, чака, чака… Но портата като че не се отваря. От будката на стража не се стрелва лазерен лъч, за да установи самоличността й. Системата е блокирана. Ако Уай Ти беше някоя тъпа пешеходка, щеше да отиде при МетаЧенгето да го пита защо така. А МетаЧенгето щеше да отговори: „Сили за сигурност на града държава“ и нищо повече. Бърбклави с бърбклави! Да му се не видят и градовете държави! Толкова малки и толкова несигурни, че комай всичко — например, че не си си окосил полянката или пък си надул стереоуредбата до дупка — се превръща във въпрос на национална сигурност.

Няма начин да се заобиколи оградата — Бели колони са заградени отвсякъде с два и половина метрова желязна ограда, изкована от роботи. Уай Ти отива до портата, стиска прътите, разтриса я, но портата е твърде голяма и тежка и не помръдва.

На МетаЧенгетата не им се позволява да се облягат на Единицата — така ги домързява и се отпускат. Могат да се подпрат лекичко — да имат вид все едно са се подпрели, могат дори да се перчат в поза „Ех, как съм се облегнал на колата!“, като този конкретен индивид, но не могат да се облягат. Освен това, в пълния блясък и великолепие на своята Лична преносима екипировка, окачена по Личната Модуларна Екипировъчна Рамка, те могат да одраскат лака на колата.

— Пич, разкарай тази бариера пред свободната търговия, аз имам пратки да разнасям — подканва Уай Ти МетаЧенгето.

Влажен, мляскащ взрив, недостатъчно силен за експлозия, пльоква на дъното на Мобилната Единица като мекото капване на сопола на тлъст кечист върху изплезен език. Като далечно сподавено мляскане на наакано бебе. Дланта на Уай Ти, все още вкопчена в железните пръти, за миг изтръпва, а после на ръката й става едновременно студено и горещо. Не може да я помръдне. Усеща мирис на винил.

Партньорът на МетаЧенгето слиза от задната седалка на Мобилната единица. Прозорецът отзад е отворен, но всичко в Единицата е толкова черно и лъскаво, че това си проличава чак когато вратата мръдва. И двете МетаЧенгета се хилят под лъскавите черни шлемове и очила за нощно виждане. Излизащият от колата държи Химически усмирител за стрелба на къси разстояния — така нареченият „сополив пищов“. Планчето им е сработило. Уай Ти не се сети да насочи очилата си за нощно виждане към задната седалка и да провери за снайпер лайномет.

„Сополът“, изстрелян във въздуха, по размер е горе-долу колкото футболна топка. Цели километри тънички, ала яки нишки, като спагети. Сосът на спагетите е лепкав и пихтиест — остава течен в мига на изстрела и веднага се втвърдява.

На МетаЧенгетата им се налага да мъкнат тази апаратура, защото франчулатите са толкова малки, че няма как да преследваш хората. Престъпникът — почти неизменно съвсем невинен трашър — винаги е на три секунди път със скейтборд от получаване на убежище в съседния франчулат. Освен това невероятната грамада на Личната модуларна екипировъчна рамка — цял полилей приспособления — и всичко накачено по нея така затруднява хода им, че ха са тръгнали да тичат, и хората започват да им се присмиват. И вместо да посмъкнат малко килограми, те кичат рамките с нови и нови приспособления като сополивия пистолет.

Пихтиестата, влакнеста капка се е увила около дланта и ръката й до лакътя и ги е приковала към пръта на портата. Излишната пихтия се е спихнала и потекла надолу по пръта, но вече се втвърдява и се превръща в гума. Няколко свободни нишки са се изстреляли напред и са се вкопчили в рамото, гърдите и брадичката й. Тя се дърпа назад, лепилото се отделя от влакната, разтегля се в дълги и безкрайно тънки нишки като горещ кашкавал. Те мигом втасват, втвърдяват се и се скъсват — кълбят се като дим. Сега, когато сополите се откъснаха от лицето й, вече не изглежда толкова гротескно, ала ръката й е все така идеално обездвижена.