Снежен крах

Джигатайците до един са в движение. Някои току-що са били съборени на тревата и продължават да се мятат и търкалят. Други се строполяват в момента. Те не са въоръжени. Пресягат се да стиснат ръката, която държи оръжието, с другата ръка и все така си кряскат, макар че сега в гласовете им се долавя определена нотка на страх. Панталоните на единия са разпорени от колана до глезена. През поляната се влачи ивица плат, сякаш е бил преджобен от нещо, което е бързало твърде да се докопа до джоба му и е избягало. Може би е носел там нож.

Никъде не се вижда кръв. Плъховете са прецизни. Но онези си стискат ръцете и циврят. Може би е вярно онова, дето го разправят — че когато Плъхът иска да пуснеш нещо, той те удря с електрошок.

— Внимавай — чува се тя да казва. — Имат патлаци.

Хиро се обръща и й се ухилва. Зъбите му са много бели и подредени — остра усмивка, усмивка на хищник.

— Не, нямат. В Хонконг патлаците са незаконни, спомняш ли си?

— Имаха патлаци само преди секунда — възкликва Уай Ти, пули очи и клати глава.

— Сега са на Плъха — обяснява Хиро.

Всички джигатайци решават, че е по-добре да си ходят. Изтичват навън, мяткат се на такситата и потеглят със стържене на гуми.

Уай Ти изкарва таксито по джанти през охранителната система на улицата и го паркира със скърцане. Връща се в Хонконг, а подире й като опашка на комета се стеле мъглявина от ароматна свежест. Доста странно, но тя си мисли като как ли ще е да си поиграят малко с Хиро Протагонист на задната седалка. Сигурно доста приятно. Но ще трябва да махне дентатата, а не му е тук мястото. Освен това всеки, достатъчно почтен, че да й помогне да избяга от Дранголника, вероятно има някакви скрупули относно опъването на петнайсетгодишни момиченца.

— Много мило от твоя страна — казва той, кимвайки към паркираното такси. — И гумите ли ще му платиш?

— Не, а ти?

— Имам известни проблеми с паричните приходи.

Тя е застанала в средата на хонконгската ливада. Двамата внимателно се оглеждат от главата до петите.

— Обадих се на гаджето ми, но той ми се ската — оплаква се тя.

— И той ли е трашър?

— Позна.

— Направила си същата грешка, която и аз допуснах навремето — казва той.

— И каква е тя?

— Да смесваш работата с удоволствието. Да излизаш с колега. Става много объркано.

— Да, разбирам те. — Не е съвсем сигурна какво точно е колега. — Мислех си, че с тебе трябва да станем партньори — казва тя.

Очаква той да й се присмее. Но вместо това той се ухилва и кимва лекичко.

— Същото ми мина през ума и на мен. Но трябва да помисля как точно да стане.

Тя е стъписана, че той действително го мисли. После овладява фактора на лигавенето и осъзнава: той я баламосва. Което означава, че вероятно лъже. Вероятно всичко ще свърши с това, че той ще се опита да я вкара в леглото си.

— Трябва да вървя — заявява тя. — Трябва да се прибирам.

Сега ще видим колко бързо ще изгуби интерес към идеята за партньорство. Тя му обръща гръб.

Изведнъж отново ги пронизва хонконгската роботска светлина от прожекторите.

Уай Ти усеща в ребрата си остра, смазваща болка, сякаш някой я е блъснал. Но не е Хиро. Хиро си е непредвидима откачалка, която мъкне мечове, но онези гадове, дето бият момичета, тя ги надушва от километър.

— Ох! — изохква тя и се извръща от удара. Поглежда надолу и вижда малък тежък предмет да отскача от земята в краката им. Навън, на улицата, едно допотопно такси изсвирва с гуми и се изнася скорострелно. От задния прозорец стърчи джигатаец и им се заканва с юмрук. Сигурно я е замерил с камък.

Само дето не е камък. Тежкото нещо в краката й, нещото, току-що отскочило от гръдния кош на Уай Ти, е ръчна граната. Разпознала какво е това, тя я съзерцава втренчено — известна анимационна икона, станала истинска.

После нещо подсича краката й, твърде бързо, че да я заболи. И тъкмо когато тя се преориентира, откъм друга част на паркинга отеква болезнено силен гръм.

А после всичко замира неподвижно за достатъчно дълго време, че да бъде видяно и проумяно.

Плъхът е спрял. А те никога не го правят. Част от тяхната мистерия е, че никога не успяваш да ги видиш — толкова бързо се движат. Никой не ги знае как изглеждат.

Никой — освен Уай Ти и Хиро, в момента.

По-голям е, отколкото си е представяла. Тялото е колкото на ротвайлер и е разчленено на застъпващи се твърди плочки като тези на носорога. Краката са дълги и извити нагоре за по-голяма мощ, като на леопард. Сигурно хората го наричат Плъх заради опашката, защото тя е единствената плъхоподобна част — невероятно дълга и гъвкава. Но изглежда като плъхова опашка, чиято плът е разядена от киселина, защото се състои от сегменти — стотици спретнато съединени сегменти, като прешлени.

— Иисусе Христе! — възкликва Хиро. И по това тя разбира, че и той никога досега не е виждал Плъх.