Снежен крах

Той си има важна работа: Пази двора. Понякога в този двор влизат и излизат хора. Повечето пъти това са добри хора и той не ги безпокои. Не знае защо тези хора са добри. Просто го знае. Понякога хората са лоши и се налага да им прави лоши неща, за да ги накара да се махнат. Това е подобаващо и уместно.

Навън, в света отвъд оградата на двора му, има други дворове с други кученца като него. Те не са гадни кучета. Те са негови приятели.

Най-близкото кученце-съседче е далече — по-далече, отколкото стига погледът му. Но понякога го чува как лае — когато някой лош приближи неговия двор. Той чува и други кученца-съседчета — цяла глутница, разпростряла се надалеч във всички посоки. Той е част от голямата глутница от добри кученца.

Той и другите добри кученца лаят, когато непознат влезе в двора им или дори премине покрай него. Непознатият не го чува, но всички останали кученца от глутницата го чуват. Ако живеят наблизо, те се възбуждат. Събуждат се и се приготвят да правят лоши неща на този непознат, ако се опита да влезе в двора им.

Когато някое съседско кученце налае непознат, в ума му заедно с лая нахлуват картини, звуци, миризми. Изведнъж той знае как изглежда този непознат. На какво мирише. Какви звуци издава. Тогава, ако този непознат приближи двора му, той ще може да го разпознае. Той ще помогне и ще препредаде лая на други добри кученца, за да може цялата глутница ще се подготви за борба с непознатия.

Тази вечер Полуавтономната стражева единица #А-367 лае. Той не просто препредава нечий чужд лай на глутницата. Той лае, защото е много развълнуван от ставащото в двора му.

Първо влязоха двама души. Това го развълнува, защото влязоха много бързо. Сърцата им бият учестено, те се потят и миришат на страх. Той ги огледа, за да провери дали не носят лоши неща.

Малкият носи неща, които са малко нередни, но не са наистина лоши. Нещата, които носи големият, са доста лоши. Но той някак си знае, че големият е добър. Той е от този двор. Той не е непознат — той живее тук. А малкият е негов гостенин.

И все пак кученцето усеща, че става нещо вълнуващо. Разлайва се. Хората в двора не го чуват. Но всички останали добри кученца в глутницата, далече-далече, го чуват и щом го чуват, те виждат тези двама уплашени добри хора, подушват ги и ги чуват.

После в двора идват още хора. И те са възбудени — той чува как сърцата им бият. Щом подушва горещата солена кръв, вливаща се в артериите им, устата му се изпълват със слюнка. Тези хора са възбудени и сърдити и съвсем малко уплашени. Те не живеят тук — те са непознати. Той не харесва особено непознатите.

Той ги оглежда и вижда, че носят три револвера — един трийсет и осми калибър и два магнума калибър триста шейсет и седем. Револверът е зареден с куршуми дум-дум, единият от магнумите — с тефлонови куршуми, а освен това се целят с него. Пушката-помпа е заредена с едри сачми и един патрон вече е готов за стрелба, плюс още четири в магазина.

Нещата, които непознатите носят, са лоши. Страшни неща. Той се възбужда. Ядосва се. Малко се плаши, но той обича да се плаши, за него то е същото като да се възбужда. Всъщност разполага само с две емоции: спането и прилива на адреналин.

Лошият непознат с пушката се прицелва!

Това е нещо съвсем ужасно. Многобройни лоши, възбудени непознати нахлуват в двора му с гадни неща, идват да сторят зло на добрите посетители.

Той едва смогва да излае предупредително на другите добри кученца и изскача от кучешката си колиба, носен от нажежен до бяло реактивен поток от чиста, дива емоция.

Уай Ти съзира с периферното си зрение кратък проблясък. Нещо издрънчава. Поглежда нататък и вижда, че източникът на светлината е нещо като кучешка вратичка, вградена отстрани във франчайза Хонконг. В непосредственото близко минало тази вратичка е била отворена от нещо, изхвърчало отвътре и метнало се към ливадата със скоростта и решителността на гаубичен снаряд.

Докато съзнанието на Уай Ти регистрира всичко това, до слуха й достигат крясъците на джигатайците. Те не са нито сърдити, нито уплашени. Още никой не е имал време да се уплаши. Така крещи човек, когото току-що са полели с кофа студена вода.

Крясъците едва започват, а тя тъкмо обръща глава да погледне джигатайците, когато от вратичката отново избухва светлина. Погледът й се стрелва нататък. Струва й се, че е видяла нещо — дълга кръгла сянка, разрязала напряко светлината за един мъгляв миг, когато вратата се разтвори отвътре. Но щом погледът й се фокусира, тя вижда единствено трепкащата врата, все същата като преди. Това са единствените впечатления, с които остава, но има и още една подробност: веригата искри, танцуващи над ливадата от вратичката до джигатайците и обратно по време на това траяло една секунда събитие, като ракета, рикошираща над поляната.

Хората разправят, че Плъховете търчали на четири крака. Вероятно ноктите на роботските им крака избиват тези искри, когато се впиват в тревата за по-добро сцепление.