Снежния човек

— Кога ще се върне Ролф? — попита Хари и си погледна часовника.

— Не знам.

— Някаква идея?

— Както вече казах, нямам…

— Тази маска наистина е много красива — възкликна Катрине. — Лично сте я купили от Конго, нали?

— Как разбрахте? — удиви се Ане.

— Държите я, като внимавате да не закриете очите или устата. Така показвате уважението си към духовете.

— Интересувате се от маски, така ли?

— Малко — кимна Катрине. После посочи черна маска с малки ръце и крака. Лицето беше наполовина човешко, наполовина животинско: — Това да не е маска „кпели“?

— Да, от Кот д’Ивоар. От племето сенуфо.

— Съдийска маска? — Катрине поглади с ръка втвърдените животински косми, които висяха от кокосовата черупка върху маската.

— Доста неща знаете — усмихна се Ане.

— Какво представлява съдийската маска? — попита Хари.

— Името ѝ подсказва — отвърна сестрата на Силвия Утершен. — В Африка тези маски не са просто символи. Човекът, който надене съдийската маска, автоматично получава цялата изпълнителна и правораздавателна власт. Никой не би посмял да подложи на съмнение авторитета на носещия маската. Тя сама по себе си му дава огромни правомощия.

— До вратата забелязах две мъртвешки маски. Великолепни са — възхитено отбеляза Катрине.

— Има и други освен тях — усмихна се Ане. — Тези са от Лесото.

— Може ли да ги разгледам?

— Разбира се. Почакайте.

Тя се изгуби. Хари погледна колежката си.

— Сметнах, че не е лоша идея да си поговорим с нея — оправда се тя, макар Хари да не бе казал нищо. — Кой знае, не е изключено да разбулим някоя семейна тайна.

— Ясно. Но ще продължиш сама.

— Спешна работа ли имаш?

— Ще бъда в кабинета си. Ако Ролф Утершен се появи, непременно го накарай да подпише декларацията, с която освобождава лекаря от професионалната му тайна.

На излизане Хари още веднъж огледа кожените набръчкани човешки лица с отворени за вик уста. „Сигурно са изработени по реален модел“, помисли си.

Ели Квале буташе пазарската количка между рафтовете в магазина от верига „ИКА“ до стадион „Юлевол“. Цените наистина бяха малко по-високи отколкото в кварталната бакалия, но пък магазинът предлагаше голямо разнообразие от стоки. А и тя не идваше да пазарува тук всеки ден, а само когато искаше да приготви нещо специално. Довечера големият ѝ син Трюгве се прибираше от САЩ. Третокурсник в Монтана, тази есен нямаше изпити и реши да учи вкъщи до януари. С баща му се разбраха той да го посрещне на летището. Андреас щеше да потегли за „Гардермуен“ след края на работното си време в църквата. Ели знаеше, че още преди да се приберат вкъщи, Трюгве и Андреас ще започнат да бъбрят за риболов с мухи и кану-каяк.

Наведе се над хладилната витрина. Зад гърба ѝ мина сянка и я лъхна ледена вълна. И без да се обръща, беше сигурна: същата сянка се бе шмугнала край нея, докато заключваше колата на паркинга и докато избираше зеленчуци. Това не означаваше нищо, разбира се. Просто спомените за някогашния ужас отново я връхлетяха. Ели се бе примирила, че страхът няма да изчезне, макар оттогава да бяха изминали повече от петнайсет години. На касите се нареди на най-дългата опашка: от опит знаеше, че там касиерките обслужват най-бързо. Или поне така си бе втълпила. Според Андреас това изобщо не отговаряло на истината. Зад нея застана човек. „Не само аз греша“, помисли си Ели. Не се обърна, но отново усети хлад по гърба си. Явно човекът си бе купил замразени продукти.

Не издържа и се обърна. Зад нея вече не стоеше никой. Погледът ѝ понечи да огледа хората в другите опашки. „Недей — спря се тя наум. — Не започвай пак.“

Плати и излезе навън. С усилие на волята тръгна бавно към колата, без да се оглежда, отключи, подреди продуктите в багажника, качи се и запали. Тойотата пое по дългите баири към тристайното жилище в квартал „Нурберг“. Ели се стараеше да не мисли за друго, освен за Трюгве и за вечерята, която ѝ предстои да приготви.

Докато говореше по телефона с Еспен Лепсвик, Хари оглеждаше снимките на покойните си колеги, подпрени на стената. Лепсвик беше събрал екипа си и сега искаше от Хари достъп до всички важни сведения по случая.

— Началникът на базата данни ще ти даде парола — обясни Хари. — С нея ще влезеш в папка „Снежния човек“ в общото информационно поле на Отдела.

— Снежния човек?

— Все някак трябва да го наричаме.

— Добре. Благодаря, Хуле. Колко често искаш да ти изпращам доклади?

— Само когато излезе нещо важно. Слушай, Лепсвик…

— Да?

— Гледай с твоите хора само да обикаляте около лехата.

— И какво точно включва лехата?

— Мисълта ми е да се съсредоточите върху сигнали, свидетели и криминално проявени, чиито досиета ги правят потенциални серийни убийци. Това е най-трудоемката част от разследването.

Хари знаеше какво си мисли в момента следователят от КРИПОС: и най-шибаната.

Лепсвик се изкашля.

— Значи сме единодушни, че между отделните случаи на изчезнали жени има връзка?

— Няма нужда да сме единодушни. Следвай интуицията си.

— Добре.