Снежния човек

Подът на голямата стая беше наклонен и баща му се намираше най-долу. Приличаше на театрална зала. Баща му мълчеше. Дори когато влязоха с Юнас, не обели дума да поздрави студентите. Само им кимна, посочи на Юнас къде да седне и веднага започна да пише по дъската. Студентите явно бяха свикнали, защото на секундата се заеха да преписват в тетрадките си. Дъската се изпълни с числа, малки букви и причудливи завъртулки. Юнас не знаеше какво означават. Веднъж татко му обясни, че в работата си използва език, наречен физика, за да се изразява. Юнас го попита дали на този език могат да се разказват приказки, а баща му се разсмя. „Не — отвърна той тогава, — физиката обяснява само истински явления, на нейния език няма как да се съчиняват измислици, колкото и да се опитваш.“ Някои от завъртулките на дъската изглеждаха много забавни и красиви. Върху рамената на баща му се сипеше тебеширен прах и образуваше фин белоснежен слой. Юнас гледаше гърба на баща си. Опита се да го нарисува, но и този снежен човек не се получи. Внезапно в залата настъпи пълна тишина. Всички химикалки престанаха да шумолят, защото тебеширът спря. Намираше се толкова нависоко, че баща му стоеше с изпъната ръка, за да го стигне. Юнас имаше чувството, че тебеширът е заседнал в дъската и баща му виси от нея, както Уили Койота увисва от клона в планината и под краката му зее огромна бездна. Раменете на баща му се разтресоха. „Сигурно се мъчи да отскубне тебешира и пак да пише“, помисли си Юнас. Из залата се разнесе лек шум, все едно всички си отвориха устата в един и същи миг и си поеха въздух. Най-сетне баща му успя да дръпне тебешира, тръгна към изхода и излезе. „За да донесе нов тебешир“, предположи Юнас. Студентите наоколо започнаха да говорят полугласно. Успя да чуе две думи: „съпруга“ и „изчезнала“. Юнас се вторачи в почти изписаната дъска. Баща му явно се бе опитал да напише, че мама е мъртва, но тебеширът бе настоял да се придържат към истината и се бе забил в дъската. Юнас изтри снежния човек с гумичка. Студентите започнаха да си прибират нещата. Чу се хлопване на банки. Започнаха да излизат един по един.

Над несполучливия снежен човек на Юнас се спусна сянка. Той вдигна глава и видя високия полицай със страшното лице и милите очи.

— Ела с мен да намерим баща ти — усмихна се полицаят.

Хари почука внимателно на кабинета с табелка „Професор Филип Бекер“.

Не получи отговор и отвори вратата.

Мъжът зад бюрото вдигна глава от ръцете си:

— Не съм казвал „влез“…

Млъкна, когато позна Хари, и отмести поглед към момчето.

— Юнас! — възкликна Филип Бекер със смесица от смущение и желание да го смъмри. Очите му бяха зачервени. — Нали ти казах да не мърдаш от аудиторията?

— Аз го доведох — поясни Хари.

— И защо? — Бекер погледна часовника си и стана.

— Студентите се разотидоха.

— Така ли? — Бекер отново се отпусна върху стола. — Аз… исках само да направим кратка почивка.

— Присъствах на лекцията.

— Какво? И защо…

— На всички ни се случва да имаме нужда от почивка. Може ли да поговорим?

— Не искам да го пращам на училище — поясни Бекер, след като изпрати Юнас в кафенето и му поръча да чака там. — Ще го разпитват, ще правят догадки… Не желая да преживява всичко това. Сигурно ме разбирате.

— Ами какво да ви кажа… — Хари извади кутия цигари, погледна въпросително Бекер и я прибра, след като професорът поклати отрицателно глава. — По-лесно ми е да разбера тази ваша постъпка, отколкото написаното върху дъската.

— Нарича се квантова физика.

— Звучи зловещо.

— Светът на атомите е зловещ.

— В смисъл?

— Те опровергават основни физични закони, например аксиомата „едно нещо не може да се намира на две места едновременно“. Веднъж Нилс Бор казал, че ако квантовата физика не те изплаши, значи не си я разбрал.

— А вие я разбирате?

— Не, за Бога, тя представлява пълен хаос. Но лично аз предпочитам нейния безпорядък пред другия.

— Другия?

— Съвременните хора се превърнаха в слуги и секретарки на децата си — въздъхна Бекер. — Бирте също не прави изключение. Програмата на Юнас включва толкова много рождени дни на приятели, извънкласни занимания и футболни тренировки, че направо ще се побъркам. Вчера получих обаждане от лекарски кабинет в Бюгдьой, защото Юнас не се бил явил на уговорения преглед. Следобед трябва да го водя на футболна тренировка, но нямам представа къде, а децата от неговото поколение не са чували, че в града можеш да се придвижваш и с автобус…

— От какво е болен Юнас? — Хари извади бележника си. Никога не пишеше в него по време на разпит, но от опит знаеше, че бележникът опреснява спомените и подобрява концентрацията на събеседниците му.

— От нищо. Бирте сигурно е искала да го заведе на профилактичен преглед — махна пренебрежително Бекер. — Вашето посещение, предполагам, е по съвсем друг повод.

— Да — потвърди Хари. — Искам да знам къде бяхте вчера следобед и снощи.

— Какво?

— Обичайна процедура, Бекер.

— Това да не би да е свързано с… с… — погледът му се плъзна въпросително към „Дагбладе“, захвърлен върху купчина листове.

— Не знаем със сигурност. Просто отговорете на въпроса, ако обичате.