Снежния човек

Катрине остави жълта бележка върху бюрото му.

— Лекарите нямат право да съобщават имената на пациентите си — отбеляза Хари.

— Тогава ще се отбия в училището на близначките след края на часовете.

— Чакай малко.

Хари вдигна слушалката и набра първия кабинет.

— Да, моля — промърмори носов глас.

— Боргхил там ли е? — попита Хари.

— Тук няма Боргхил.

Хари позвъни на втория номер от списъка. Включи се телефонен секретар, отново с носов глас, и съобщи, че секретарката приема обаждания само два часа на ден.

Чак на четвъртия опит надеждите на Хари се завърнаха. Жената изчурулика весело в слушалката:

— Да, аз съм Боргхил.

— Здравейте. Обажда се старши инспектор Хари Хуле от полицията в Осло.

— Дата на раждане?

— През пролетта, но не се обаждам за преглед, а във връзка с разследване на убийство. Вероятно сте прочели информация в днешния вестник. Силвия Утершен отбивала ли се е в кабинета миналата седмица?

Мълчание.

— Само секунда — каза накрая тя.

Хари чу как тя стана. След малко се върна.

— Съжалявам, господин Хуле. Нямам право да давам информация кой е наш пациент и кой — не. Вероятно сте наясно със Закона за професионалната тайна, щом работите в полицията.

— Да. Ако не греша обаче, Силвия не е ваша пациентка, само дъщерите ѝ.

— Няма значение. Ако отговоря на въпроса ви, ще разкрия кой се лекува при нас.

— Нека ви напомня, че става дума за убийство.

— Ще ви предоставим исканите данни само ако имате съдебна заповед. Стараем се да бъдем по-дискретни по отношение на пациентите ни от повечето здравни заведения, защото естеството на работата ни го изисква.

— Естеството на работата ви?

— Профилът на клиниката.

— А именно?

— Пластична хирургия. Разгледайте сайта ни. Хирклиник точка но.

— Няма нужда, разбрах достатъчно.

— Както прецените.

Боргхил затвори.

— Е? — попита Катрине.

— Юнас и близначките се ходили при един и същи лекар — Хари се облегна на стола. — Разследването набира скорост.

Хари усети прилива на адреналин, тревожното нетърпение, което винаги го обземаше, когато надуши звяра. А след първоначалния ентусиазъм идваше ред на Пълното вманиачаване. То представляваше едновременно влюбване и дрога, слепота и прозрение, смисъл и лудост. Колегите му споделяха, че усещат тръпка, но при Хари чувството беше много по-всепоглъщащо. Не бе споделял с никого за Вманиачаването. Не се опитваше да го анализира. Не смееше. Задоволяваше се с разбирането, че то му помага, вдъхва му сили да си върши работата, както горивото задвижва двигателя. Повече не искаше и да знае. Наистина.

— Какво ще правим сега? — попита Катрине.

Хари отвори очи и скочи от стола.

— Отиваме на пазар.

Магазинът „Полъх от Африка“ се намираше в непосредствена близост до най-оживената търговска улица в квартал „Маюрстюа“ — „Бугста“ — но съществуването му си оставаше извън вниманието на повечето хора, защото бе сбутан в една пресечка. При влизането на Хари и Катрине звънчето над вратата оповести появата им. В полумрака — осветлението беше повече от оскъдно — Хари забеляза грубо изтъкани килими в ярки цветове, широки одежди, големи възглавници със западноафрикански шарки, малки масички, които сякаш изобщо не бяха обработвани, след като дървото е било отсечено от тропическата гора, високи, тънки дървени фигури на масаи и на най-известните животински представители на саваната. Подредбата на магазина явно беше обмислена и осъществена с много старание; по стоките не се виждаха етикети с цените, цветовете си подхождаха, а предметите бяха съчетани по двойки като в ковчега на Ной. Накратко, магазинът приличаше повече на галерия с поовехтяла експозиция. Впечатлението се подсили и от почти неестествената тишина, след като вратата се хлопна зад гърба на влезлите и звънчето замлъкна.

— Ехо? — извика глас от дъното на помещението.

Хари тръгна по посока на звука. В мрака зад внушителна дървена фигура на жираф, осветена от самотна светлинка от тавана, Хари забеляза жена, качила се върху стол. Канеше се да закачи черна ухилена маска на стената.

— За какво става дума? — попита тя, без да се обръща.

По тона ѝ личеше, че е свикнала хората да влизат в магазина не само да купуват африкански стоки.

— Идваме от полицията.

— А, да.

Жената се обърна, светлината падна върху лицето ѝ и сърцето на Хари спря. Отстъпи инстинктивно назад. Пред него стоеше Силвия Утершен.

— Добре ли сте? — попита тя и на челото ѝ се появи бръчка.

— Коя… сте вие?

— Ане Педершен.

Жената веднага се досети защо Хари я гледа като попарен.

— Със Силвия сме близначки.

Хари се задави.

— Това е старши инспектор Хуле — представи го Катрине. — Аз съм полицай Брат. Надявахме се да намерим Ролф тук.

— Отиде в погребалната агенция.

Настъпи неловко мълчание, защото и тримата знаеха какво си мислят останалите двама: как се погребва глава без тяло?

— И вие сте дошли да го заместите? — помогна ѝ Катрине Брат.

— Да — по лицето на Ане Педершен пробяга лека усмивка.

Тя слезе внимателно от стола с дървената маска в ръка.

— Празнична или маска за контактуване с духове? — поинтересува се Катрине.

— Празнична — отвърна Ане Педершен. — От племето хуту. От източната част на Конго.