Снежния човек

Хари стана. Приближи се до Катрине. Вдигнала капака на голям метален съд, тя оглеждаше съдържанието му. Хари надникна над рамото ѝ. По езика му пробягаха тръпки. Целият му организъм реагира бурно, но не заради телесните части, потопени в бистра течност — те приличаха на асортимент в месарски магазин, — а заради миризмата на четирийсетпроцентов алкохолен разтвор.

— В началото се занимаваме с цели трупове — обясни Матиас. — После ги разчленяваме, защото изучаваме по-малки части от човешкото тяло.

Хари погледна Катрине. По лицето ѝ не се забелязваше нито погнуса, нито страх. Изглеждаше напълно невъзмутима. Вратата зад гърба им се отвори. В залата влязоха студенти, започнаха да си обличат сини престилки и да слагат бели латексови ръкавици.

Матиас изпрати посетителите си до гаража. На сбогуване хвана ръката на Хари и го спря.

— Колебая се дали да ти споделя нещо.

— Давай — окуражи го Хари. „Досетил се е какво се е случило между мен и Ракел.“

— Изправен съм пред морална дилема. Става дума за Идар.

— Ами? — За своя изненада Хари изпита разочарование, а не облекчение.

— Вероятно не означава нищо, но не аз съм човекът, който ще прецени дали е важно, или не. Понеже разследвате изключително жестоко убийство, колегиалната солидарност трябва да остане на заден план. И така: миналата година — тогава още работех в пункта за неотложна болнична помощ — аз и мой колега, който също познава Идар, се отбихме в Пощенското кафене да закусим след нощно дежурство. Понеже отварят преди осем и сервират бира, всяка сутрин там има ранобудни пилета с пресъхнали гърла и разни други клетници.

— Знам мястото — вметна Хари.

— За наша изненада онзи път се натъкнахме на Идар. До него седеше изпоцапано дрипаво момче и ядеше супа. Когато ни забеляза, Идар веднага скочи и измърмори някакво оправдание. Постарах се да забравя случката. По-точно си мислех, че съм я забравил. Но ти спомена за… и си спомних какво ми мина през ума тогава. Вероятно и сам се сещаш.

— Да — кимна Хари и понеже по лицето на Матиас се изписа виновно изражение, побърза да добави: — Постъпваш правилно.

— Благодаря — Матиас се опита да се усмихне. — Но въпреки това се чувствам като Юда.

Хари се помъчи да измисли адекватен отговор, но не му хрумна нищо. Затова подаде ръка и промърмори „благодарим ти за помощта“. Потръпна, когато стисна хладната ръкавица върху десницата на Матиас.

Юда. Целувката на Юда. Докато с Катрине пътуваха по улица „Шлемдал“, Хари си мислеше за ненаситния език на Ракел в устата си, за леките ѝ въздишки, за оглушителните ѝ стенания, за болката, докато хълбоците му се удряха в нейните, за разочарования ѝ вик, когато Хари внезапно спря, за да удължи акта: все пак разполагаха с малко време. Ракел бе дошла при него, за да прогони демоните, да освободи тялото си и да се прибере у дома си с пречистена душа. А после да измие цялата си къща. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Набери клиниката — обърна се той към Катрине.

Сръчните ѝ пръсти веднага се справиха и тя му подаде телефона.

Боргхил вдигна със заучения учтив поздрав.

— Обажда се Хари Хуле. Къде да потърся помощ за болестта на Фар?

— Зависи… — колебливо отвърна Боргхил.

— От какво?

— От оплакванията на господин Фар.

— Така е. Идар Ветлесен там ли е?

— Не, тръгна си.

— Защо толкова рано?

— Ще играе кърлинг с приятели. Обадете се в понеделник.

Звучеше изнервена. Явно нямаше търпение да се отдаде на почивка след натоварената работна седмица.

— В клуба на Бюгдьой ли?

— Не, в частния. Намира се под Гимле.

— Благодаря ви. Приятен уикенд.

Хари върна телефона на Катрине.

— Ще го закопчаем — отсече той.

— Кого?

— Специалистът по синдрома на Фар. Секретарката му нито е чувала за такава болест, нито знае, че той лекува пациенти с подобни оплаквания.

Помолиха неколцина минувачи да ги упътят и стигнаха до Вила гранде — величествена постройка, по време на Втората световна война собственост на норвежец, чиято слава бе надхвърлила границите на родината му: националния предател Квислинг5.

В подножието на склона от южната страна на Вила гранде се намираше издължена дървена къща, която приличаше на изоставена казарма. Още с влизането в коридора Хари и Катрине усетиха леден полъх. Приближиха се към игралната зала и температурата падна с още няколко градуса.

На ледената писта играеха четирима мъже. Виковете им кънтяха между дървените стени. Никой не забеляза Хари и Катрине. Мъжете бяха обсебени от движението на гладко полиран двайсеткилограмов гранитен камък за кърлинг, произведен от скалите на шотландския остров Ейлса Крейг. Камъкът спря до защитните три камъка близо до двата концентрични кръга в другия край на игрището. Играчите се пързаляха по пистата, балансирайки върху един крак, докато се оттласкваха с другия, обсъждаха положението, подпираха се на метличките си и заемаха позиции за нов камък.

— Спорт за сноби — процеди тихо Катрине. — Погледни ги само!