Снежния човек

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Еспен Лепсвик, докато погледът му се мъчеше да фокусира Хари. — Биографията ѝ е чиста. Но — между нас казано — чух момчетата да разправят разни работи за нея и мъжа ѝ.

Макар изражението на Хари да не го предразполагаше към продължение, Лепсвик не спря дотук:

— Абе… сещаш се… латекс и кожа. Садо-мазо. Ходели в такива клубове. Падали си по перверзии.

— Това не ме интересува.

— Нито пък мен! — побърза да го увери Лепсвик и размаха отбранително ръце. — Слухове, нищо повече. Обаче, да ти кажа честно… — Лепсвик избухна в заразителен смях, наведе се напред и Хари усети дъх на алкохол, — … нямам нищо против да ми надене нашийник.

Хари си даде сметка, че нещо в погледа му накара Лепсвик да съжали за откровението си и веднага да се облегне на стола си.

— Професионалистка — продължи с по-делови тон Лепсвик. — Интелигентна, съсредоточена и отдадена на професията. Навремето настояваше прекалено много да ѝ помогна при няколко вече затворени случая. Но не бих я нарекъл неуравновесена. Тъкмо напротив. Наистина, по характер е затворена и особена, но повечето колеги са такива. Дори смятам, че от вас двамата би излязъл страхотен тандем.

Хари се усмихна на саркастичната забележка и стана:

— Благодаря за информацията, Лепсвик.

— А ти какво ще ми издадеш в замяна? Да не би да си я…?

— Един съвет от мен — Хари хвърли стотачка върху масата. — Не се прибирай с колата. Повикай си такси.

Четиринайсета глава

Ден девети. Берген

Точно в 08.26 самолетът от Осло, полет DY604 се приземи върху мокрия асфалт на летище „Флеслан“ в Берген. Кацането не беше много меко и Хари се събуди.

— Добре ли поспа? — попита Катрине.

Той кимна, разтърка очи и се вторачи през люка в мъгливото дъждовно утро.

— Бълнуваше насън — усмихна се тя.

— Мм.

Не изпитваше желание да я разпитва какво точно е говорил. Върна се към сънищата си. Не бяха свързани с Ракел. Наскоро не беше я сънувал. Прогони мисълта за нея. Присъни му се Бярне Мьолер — неговият началник и духовен наставник, който бе изчезнал в планините около Берген и след две седмици намериха трупа му в езерото Ревюршерне. Мьолер бе решил да се самоубие, защото — точно като Зенон с изкълчения пръст на крака — животът му се струваше непоносим. Дали и Герт Рафто бе стигнал до това заключение? Или все още беше жив и на свобода?

— Свързах се с бившата съпруга на Рафто — съобщи Катрине, докато пресичаха залата за пристигащи. — И тя, и дъщеря ѝ отказват да разговарят с полицията и да се връщат към твърде болезнени за тях спомени. Всъщност няма нужда да ги разпитваме, защото докладите по случая са повече от изчерпателни.

Пред терминала си хванаха такси.

— Сигурно се радваш да се прибереш у дома? — попита Хари високо, за да надвика трополенето на дъждовните капки по стъклата и ритмичното свистене на чистачките.

— Винаги съм мразела дъжда — сви рамене равнодушно Катрине. — Ненавиждам и приказките на бергенчани, че тук не валяло толкова, колкото разправяли норвежците от източната част на страната.

Пресякоха площад „Данмарк“. Хари устреми поглед към висините на побелелия Юлрикен. Въжената железница работеше. Таксито пое по мрежата от пресичащи се пътни артерии до езерото Стуре Люнгегоршван и изведнъж се озоваха в центъра. Внезапната поява на архитектурните красоти винаги изненадваше приятно туристите, отегчени от невзрачния път от летището. Решиха да отседнат в хотел „Радисън“ до пристанището. Хари попита Катрине защо не остане при родителите си, но тя отвърна, че не си струва да ги притеснява само за една вечер. Понеже знаела колко усилия ще вложат в подготовка, предпочела да не им съобщава за идването си.

Дадоха им магнитни карти за стаите и двамата се качиха в асансьора. Пътуваха мълчаливо. Катрине се усмихна, сякаш неловката тишина в асансьора сама по себе си беше забавна. Хари заби поглед в пода, надявайки се тялото му да не изпраща лъжливи сигнали. Или не съвсем лъжливи.

Най-сетне вратите на асансьора се разтвориха и Катрине излезе първа с поклащащи се бедра.

— След пет минути на рецепцията — поръча Хари.

Шест минути по-късно двамата вече седяха в лобито на хотела.

— Каква е програмата? — попита Хари.

Катрине се наведе напред в мекото кресло и разлисти бележника си с кожена подвързия. Беше се преоблякла в елегантен сив костюм, напълно в стила на гостите в хотела, предимно бизнесмени.

— Ти ще се срещнеш с Кнют Мюлер-Нилсен, началник на Отдела за борба с насилието в районното управление.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Не. Ако се появя, ще си загубя целия ден в приказки с колегите. Впрочем, предпочитам изобщо да не споменаваш, че съм в Берген, защото ще ми се разсърдят, задето не съм отишла да ги видя. Докато ти разговаряш с Мюлер-Нилсен, аз ще посетя последния свидетел, видял Рафто жив.

— Къде?

— До „Верфте“. Свидетелят го видял да паркира колата си и да влиза в парка „Нурнес“. Така и не се появил да си вземе колата. Претърсили района, но напразно.

— Какво ще правим после?

Хари прокара ръка по бузата си. „Трябваше да се избръсна, преди да тръгна“, помисли си.