Снежния човек

— Да. Може да е потърсил убежище там, да е поразмислил над постъпката си и после да е… — Мюлер-Нилсен „разряза“ гръкляна си с пръст, за да демонстрира нагледно какво е направил Рафто. — Претърсихме вилата и острова с кучета. Организирахме и акция по издирването му във водата. Нищо.

— Искам да огледам района.

— Няма смисъл. Съседната вила е моя и на семейството ми. Къщата на Железния Рафто прилича на съборетина. Чудя се защо жена му още не я е продала, щом кракът ѝ не е стъпвал там толкова години. — Мюлер-Нилсен си погледна часовника. — Време е да отивам на съвещание, но един от главните инспектори, които участваха в събитията, ще прегледа докладите с вас.

— Няма нужда — отклони предложението Хари и погледна снимката в ръката си.

Изведнъж лицето му се стори познато, все едно току-що го бе видял. Преоблечен до неузнаваемост мъж? Минувач по улицата? Някой, изпълняващ съвсем тривиална роля, и затова още по-незабележим, например служител от „Паркинги и гаражи“, който обикаля из квартала му, или продавач във веригата с монопол върху продажбата на спиртни напитки „Винмонополе“? Хари не успя да се сети на кого му прилича Рафто.

— Значи не Герт, така ли?

— Моля?

— Нарекохте го Железния Рафто, а не Герт.

Мюлер-Нилсен погледна колебливо Хари. Опита се да се засмее, но не успя и само се усмихна накриво.

— Не, никога не би ни хрумнало да го наричаме с малкото му име.

— Благодаря ви за помощта.

Хари се сбогува, излезе от кабинета и пое по коридора. Мюлер-Нилсен се показа на вратата и го извика. Думите му прокънтяха:

— Според мен и на Рафто нямаше да му хареса.

Навън Хари се спря и огледа минувачите, които вървяха приведени срещу силния вятър и дъжда. Параноята продължаваше да го измъчва. Натрапваше се усещането, че нещо или някой дебне от упор всяко негово действие и му диша във врата. Стига Хари да погледне обстановката с необременен поглед, под друга светлина, и веднага би го видял.

Катрине го взе от пристана, както се бяха разбрали.

— Един приятел ми го даде за малко — обясни тя и подкара 7-метровия катер.

Минаха покрай полуостров Нурнес. Някакъв звук накара Хари да се обърне. Забеляза тотемен стълб. Дървените лица крещяха дрезгаво срещу него със зинали уста. Лъхна го хлад.

— Това са тюлените от Аквариума — поясни Катрине.

Хари се загърна в палтото си.

На малкия остров Финьой — късче суша, брулено от постоянни дъждове — не вирееха други растения освен пирен. Имаше обаче пристан, където Катрине ловко завърза катера. Комплексът обхващаше шейсет вили с големината на кукленски къщи, които напомняха на Хари миньорските жилища в южноафриканския град Совето.

Катрине поведе Хари по черна пътека между вилите и сви пред една от тях. Къщата се отличаваше от останалите с олющената си мазилка. Единият прозорец беше счупен. Тя се повдигна на пръсти, хвана плафониерата над вратата и я отви. Отвътре изпаднаха мъртви буболечки и ключ. Катрине го улови във въздуха.

— Бившата на Рафто ме хареса — обясни тя и мушна ключа в бравата.

Вътре миришеше на мухъл и на влажно дърво. Хари чу щракване в полумрака и помещението се окъпа в светлина.

— Значи жена му има ток, въпреки че не използва вилата — отбеляза той.

— Не го плаща тя — Катрине се огледа. — Полицията поема консумативите.

Вилата с площ двайсет и пет квадратни метра се състоеше от всекидневна, комбинирана с кухня, и спалня. Върху кухненския плот и масата за хранене се търкаляха празни бутилки. Нямаше картини на стените, нито украса на первазите, нито книги по лавиците.

— Има и мазе — Катрине посочи капак върху пода. — Това е по твоята част. Какво ще правим?

— Ще търсим.

— Какво?

— Не мисли за това.

— Защо?

— Защото ако си поставиш конкретна цел, вероятността да пропуснеш нещо важно се увеличава. Спри да мислиш. Когато го видиш, ще разбереш какво търсиш.

— Добре — съгласи се тя.

— Ти се заеми с двете стаи — заръча Хари, приближи се до капака и дръпна желязната халка.

Пред него се откри тясна дървена стълба към тъмно подземие.

Хари се молеше Катрине да не е забелязала колебанието му.

Докато слизаше, погълнат от влажния мрак с мирис на пръст и прогнили греди, по лицето му се полепиха изсъхнали, мъртви паяжини. Долу напипа ключ за осветление и го натисна. Нищо. Единствената светлина в тъмното идваше от червеното око в горната част на фризер, опрян до по-късата стена. Хари включи джобното си фенерче. Лъчът се плъзна по врата към килер.