Снежния човек

Той се обърна. Погледна Катрине Брат в лицето и се запита в каква ли неземна красавица би се превърнала, ако положи допълнително усилия за външния си вид.

— Или ти си с мен, както предпочиташ — усмихна му се само с устни тя и оголи безупречно подредените си зъби, но очите ѝ останаха сериозни.

Говорът ѝ подсказа на Хари, че е родом от „Фана“, „Калфаре“ или друг квартал, където живеят предимно хора от средната класа.

Хари продължи да върви по коридора, а тя крачеше забързано до него:

— Явно главният полицейски инспектор е забравил да те информира.

Натърти всяка сричка от чина на Гюнар Хаген.

— Така или иначе, твоя е задачата да ме разведеш из Отдела и да ми помагаш да свикна с новата обстановка през следващите няколко дни, докато вляза в час. Ще се справиш ли?

Хари не успя да сдържи усмивката си. Засега я харесваше, но си запазваше правото да промени мнението си. Винаги беше готов да даде на познатите и колегите си шанс да попаднат в черния му списък.

— Не знам — отговори той и спря до автомата за кафе. — Да започнем оттук.

— Не пия кафе.

— Няма значение. Кафето е пределно ясно и не се нуждае от дефиниция. Както и повечето неща в работата ни. Какви предположения имаш за изчезналата жена?

Хари натисна бутона за „американо“, което в случая беше равносилно на „норвежко разтворимо кафе“.

— Не е ли ясно от само себе си? — попита Брат.

— Мислиш ли, че е жива? — Хари се помъчи да зададе въпроса, все едно наистина се интересува от мнението ѝ. Всъщност искаше просто да я изпита.

— Ти за глупачка ли ме вземаш? — Без да прикрива отвращението си, Брат гледаше как машината плюе черна течност в бяла пластмасова чашка. — Къде беше, когато главният полицейски инспектор обясни, че съм работила четири години в Отдела за борба с порока?

— Значи е мъртва?

— Без съмнение.

Хари взе чашата с кафе. Кой знае, може пък току-що да се бе сдобил с ценна колежка.

Следобед, докато вървеше към къщи, снегът по улиците и тротоарите се бе стопил, а асфалтът поглъщаше леките ефирни снежинки още при падането им. Отби се в любимия си музикален магазин на улица „Акер“ и си купи последния албум на Нийл Йънг, макар да имаше усещането, че ще се окаже разочарование.

С влизането в жилището си забеляза промяна. В звуците. Или в миризмата. Спря на прага към кухнята. Цялата стена бе изчезнала. По-точно онова, което сутринта беше светъл пъстър тапет и гипсови плочи, се бе превърнало в ръждивочервен тухлен зид, сив хоросан и жълтеникаво скеле с дупки от пирони. На пода стоеше кутията с инструменти на „гъбаря“, а върху кухненската маса — бележка със съобщение, че ще се върне утре.

Хари влезе във всекидневната и си пусна диска на Нийл Йънг. Само след петнайсетина минути го извади разочарован и предпочете да послуша Райън Адамс. Мисълта за питие го нападна изневиделица. Затвори очи и се вторачи в танцуващите в черна слепота кървави шарки под клепачите си. Пак се замисли за писмото. Първият сняг. Тувумба.