Снежния човек

Юнас понечи да хукне към нея, но баща му го задържа за рамото и го подкани с поглед да сложи масата.

— Какви сте ми работливи!

Юнас усети усмивката в задъхания ѝ глас. Тя застана на прага зад него, докато той подреждаше сръчно приборите и чашите.

— И сте направили много хубав снежен човек!

Юнас я изгледа въпросително. Тя си разкопча палтото. Беше хубава, с тъмна кожа и коса като неговата. В очите ѝ почти винаги се четеше нежност и мекота. С редки изключения. Вече не беше толкова слаба като на снимките от сватбата ѝ с татко, но Юнас забелязваше как я заглеждат мъжете, докато се разхожда с нея из града.

— Не сме правили снежен човек — възрази Юнас.

— Нима?

Майка му смръщи вежди, докато размотаваше дългия розов шал от врата си — подарък от Юнас за Коледа.

Бащата се приближи до кухненския прозорец:

— Сигурно е работа на съседските деца.

Юнас се покатери на един от високите столове и погледна навън. И наистина — на моравата пред къщата им се издигаше голям снежен човек. Устата му беше направена от въглен, очите — от дребни камъчета, а носът — от морков. Снежният човек нямаше нито шапка, нито шал. От тялото му стърчеше само една ръка — тънка клонка, вероятно откъсната от плета. Във фигурата му имаше нещо необичайно. На Юнас му се струваше по-нормално снежният човек да е обърнат към улицата.

— Защо… — подхвана той, но баща му го прекъсна:

— Ще си поговоря с тях.

— Необходимо ли е? — обади се мама от коридора. Чу се как сваля ципа на високите си, черни кожени ботуши. — Не са направили нищо лошо.

— Не искам в двора ми да стърчат разни чучела. Ще се заема с тези хлапета веднага щом се прибера от командировката.

— Защо не гледа към улицата? — продължи да се чуди Юнас.

От коридора се чу въздишката на майка му.

— И кога ще се прибереш, скъпи?

— Утре. По някое време.

— В колко часа?

— Защо питаш? Среща ли имаш?

Престорено небрежният тон на бащата накара Юнас да настръхне в очакване на неприятности.

— Не, исках само да знам кога да е готова вечерята — отвърна мама и влезе в кухнята, приближи се до печката, надникна в тенджерите и усили два котлона.

— Ами приготви я от по-рано — подхвърли баща му и се обърна към купчината вестници върху кухненската маса. — Ще си дойда навреме.

— Добре — тя се притисна към гърба му. — Налага ли се да тръгваш за Берген още тази вечер?

— Лекцията ми започва в осем сутринта. От летището до университета се пътува цял час и дори да хвана първия самолет, няма да стигна навреме.

Юнас забеляза как мускулите на тила на баща му се отпуснаха. Явно мама отново бе улучила правилния подход.

— Защо снежният човек е обърнат и гледа към нашата къща? — попита Юнас.

— Отиди да си измиеш ръцете — подкани го майка му.

После започнаха да се хранят. Не разговаряха. Само мама прекъсна мълчанието с няколко кратки въпроса как е прекарал в училище. Юнас отговаряше лаконично и уклончиво, защото знаеше, че твърде изчерпателните отговори ще предизвикат баща му и ще започне да го разпитва или какво са учили и какво — не в „скучното училище“, или какво работят родителите на приятелите му. И понеже никога не се задоволяваше с отговорите на момчето, бащата обикновено се ядосваше.

След като си легна, Юнас чу как баща му се сбогува с майка му на долния етаж. После вратата се хлопна и колата потегли. Двамата с мама отново останаха сами. Тя пусна телевизора. Юнас се замисли за нещо, за което го бе питала: защо вече не води вкъщи свои приятели от училище. Не ѝ отговори, защото не искаше да я натъжава. Но сега и той се натъжи. Захапа отвътре бузата си и усети как сладката болка се разпространи до ушите му. От тавана се люлееше метален вятърен чан: китайски сувенир със звънтящи тръбички за разсейване на негативната енергия. Стана от леглото и се приближи на пръсти до прозореца. Дебелият сняг в градината отразяваше оскъдната улична светлина и малкият видя фигурата на снежния човек. Изглеждаше толкова самотен. Защо не му бяха дали шапка или поне шал? Или дръжка на метла? Неочаквано луната се показа иззад облаците и черните зъби на снежния човек лъснаха в мрака. Очите — също. Юнас инстинктивно затаи дъх и се отдръпна назад. В камъчетата, поставени за очи, проблесна пламък. Те не просто се взираха в стената на къщата, а гледаха нагоре, към стаята на Юнас. Момчето дръпна пердетата пред прозореца и се мушна обратно под завивката.

Трета глава

Ден първи. Кошинила