Снежния човек

Звъненето на телефона разцепи на две парчето на Райън Адамс. Хари вдигна. Жената се представи като Уда. Обаждала се от редакцията на „Шоуто на Бусе“, двамата се познавали. Хари не я помнеше, но се сещаше за предаването. През пролетта го бяха помолили да им гостува в телевизионен дебат за серийните убийци, защото беше единственият полицай в Норвегия, преминал специален курс на обучение във ФБР и с опит в залавянето на истински сериен убиец. Той прояви непростимото неблагоразумие да приеме поканата им. Тогава си внуши, че го прави, за да запознае аудиторията с важни, основаващи се на професионална преценка факти за серийните престъпници, а не за да блесне в най-популярното токшоу в страната. По-късно вече изпитваше силни колебания защо прие да участва. Най-лошото обаче се оказа друго. За беда преди предаването Хари си позволи едно питие. Беше напълно убеден, че е изпил само малка чаша. Ала по време на шоуто изглеждаше, че е гаврътнал цели пет. Говореше ясно, не завалваше думите: алкохолът никога не се отразяваше на дикцията му. Но погледът му се премрежи, анализът му звучеше неубедително, а така и не му се удаде възможност да сподели заключенията си, защото водещият избърза да покани следващия гост в студиото — новоизлъчения европейски шампион по икебана. Хари мълчеше, но езикът на тялото му подсказваше недвусмислено какво мисли за разговора на тема „цветя и тяхното аранжиране“. Водещият го попита с лека усмивка какво е отношението на следовател от Отдела за борба с насилието към норвежката икебана, а Хари отговори, че венците на норвежките погребения определено поддържат висок международен стандарт. С тази забележка и нехайния си тон на леко подпийнал той спечели симпатиите на публиката. След края на предаването хората от снимачния екип изразиха задоволството си от представянето му и го потупаха приятелски по рамото. „Изби рибата“ — така се изразиха те. Заедно с тях Хари отиде да отпразнува успеха в Творческия дом. Почерпиха се добре, а на следващата сутрин всяка клетка от тялото му крещеше за още алкохол. Случи се събота и той продължи да пие до неделя вечерта. Седнал в ресторант „Скрьодер“, Хари непрекъснато викаше на Рита, сервитьорката, да му донесе още една халба бира. След многократно премигване със светлините — сигнал, че краят на работното време наближава — Рита се приближи до него и го предупреди за последен път да се прибере и да си легне. На следващия ден Хари отиде на работа точно ’в осем. Представляваше напълно непотребна развалина. След сутрешната оперативка повърна в мивката, вкопчи се в стола си, изпи чаша кафе, изпуши една цигара, пак повърна, но този път в тоалетната. Това беше последният му рецидив. От април не бе близвал алкохол.

А сега пак го канеха да се изявява на телевизионния екран.

Жената обясни, че в предаването щели да обсъждат тероризма в арабските страни и какви са предпоставките образовани хора от средната класа да се превърнат в машина за убийства. Хари я прекъсна:

— Не.

— Но ние много искаме да ни гостувате пак, вие сте… толкова… готин!

Тя се засмя ентусиазирано. Хари не успя да определи дали ентусиазмът ѝ е искрен, или не, но я позна по гласа. Онази вечер в Творческия дом тя беше в компанията. Хубава и млада, но скучна. Бъбреше на отегчителни теми и зяпаше Хари с хищен поглед, все едно преценява ястие и се пита дали вкусът му ще ѝ се стори прекалено екзотичен.

— Обадете се на друг специалист — отсече Хари и прекрати разговора.

Затвори очи. Райън Адамс питаше: „Защо ми липсваш толкова, скъпа?“.

Малкият гледаше мъжа до кухненския плот. Плешивата кожа, опъната като парче плат върху масивния череп на баща му, лъщеше под светлината от заснежената градина. Мама казваше, че татко има толкова голяма глава, защото е голям мозък. Веднъж я попита:

— Защо казваш „татко е голям мозък, а не има голям мозък“?

Тя се разсмя, погали го по челото и отвърна:

— Физиците са целите мозък.

В момента Мозъка миеше картофи и ги слагаше в тенджера.

— Няма ли да ги обелиш, татко? Мама винаги…

— Сега майка ти не е вкъщи, Юнас. Ще ги приготвя, както аз си знам.

Баща му не повиши глас, но появилото се раздразнение накара Юнас да се свие. Не разбираше защо баща му непрекъснато е сърдит. Понякога Юнас се питаше дали изобщо се сърди. Ала забележеше ли притеснението в присвитите ъгълчета на устата на майка си, у него не оставаше съмнение. А страхът по лицето на мама пораждаше още по-силно раздразнение у баща му. Юнас се молеше мама да се прибере възможно по-скоро.

— Татко, мама слага другите кърпи!

Баща му затръшна вратата на долапа. Юнас прехапа долната си устна. Лицето на баща му се изравни с неговото. В очите зад възтънките, четириъгълни стъкла на очилата святкаха искри.

— Това не са „кърпи“, а „салфетки“ — поправи го баща му. — Колко пъти да ти повтарям, Юнас?

— Но мама…

— Майка ти не говори книжовно. Разбираш ли? Майка ти е израснала в семейство, където никой не го е грижа за норвежкия език.

От устата на баща му лъхаше солен дъх на гнило.

Външната врата се отвори.

— Здравейте — извика звънливо майка му от коридора.