Снежния човек

Седнал върху висока табуретка на бара в „Палас Грил“, Хари разглеждаше плакатите с добродушните подкани към клиентите на заведението да не молят за вересия, да не стрелят по пианиста и изобщо „Be Good or Be Gone“2. Поради ранния час в бара освен Хари имаше само две девойки, които разучаваха възможностите на мобилните си телефони, и двама младежи, увлечени в игра на дартс. В позата им прозираха отработени движения при прицелването, но резултатите им бяха плачевни. Доли Партън, явно отново спечелила благоразположението на критиците на кънтри музиката, извиваше от тонколоните носов глас с южняшки акцент. Хари погледна часовника за пореден път и се обзаложи със себе си, че Ракел Фауке ще се появи на вратата в осем и седем. И тази вечер усещаше гъделичкащото нетърпение преди всяка тяхна среща. Опитваше се да си внуши, че вълнението му е просто условен рефлекс като в експеримента на Павлов: кучетата започват да точат лиги, когато чуят сигнала за храна, дори да не са им я поднесли. Тази вечер Хари също нямаше да утоли глада си. Или по-точно: щеше да утоли само глада си за храна. И да си поговори с Ракел за живота. По-точно: за нейния живот. За Олег, сина ѝ, когото бе родила от бившия си съпруг-руснак по време на службата си в норвежкото посолство в Москва. Олег беше много плахо и затворено дете, но Хари намери път към него и двамата се сближиха повече, отколкото той бе успял да се сближи със собствения си баща. А когато Ракел сложи край на връзката им, защото не издържаше повече, Хари изгуби и нея, и Олег и в крайна сметка не знаеше коя загуба му тежи повече. Сега обаче разбра: в осем и седем грациозната ѝ фигура се появи на вратата. Хари още не бе забравил как понякога ръката му докосваше гъвкавия ѝ гръб и сякаш отново усети допира на високите ѝ смугли скули до бузата си. Тайно се бе надявал Ракел да не се намира в толкова превъзходна форма. Да не сияе така от щастие.

Тя се приближи до него и лицата им се докоснаха леко за поздрав. Хари се постара да се отдръпне пръв.

— Защо ме гледаш така? — попита тя, докато разкопчаваше палтото си.

— Много добре знаеш. — „Трябваше да си прочистя гърлото“, помисли си той.

Тя се засмя тихо. Смехът ѝ му въздействаше като първата глътка от бутилка „Джим Бийм“: стопляше го и го отпускаше.

— Недей — помоли тя.

Чудеше се как да разтълкува нейното „недей“: не започвай пак, не прави ситуацията неловка, няма смисъл да се стига дотам. Тя изрече думата съвсем тихо, едва доловимо, но Хари имаше чувството, че му зашлеви шамар.

— Отслабнал си — отбеляза Ракел.

— Да, напоследък ми го казват много хора.

— На коя маса…?

— Сервитьорът ще дойде да ни заведе.

Тя се настани на табуретката пред него и си поръча аперитив. Кампари, какво друго. Някога Хари я наричаше Кошинила по названието на въшката, от която се добива пигментът за оцветяването на тръпчивото сладко питие, защото Ракел обичаше да се облича в яркочервено. Самата тя твърдеше, че предпочитанието ѝ към този цвят се дължи на желанието ѝ да предупреждава хората да стоят настрана, както животните с огнена окраска сигнализират на враговете си да се пазят от тях.

Хари си поръча още една кока-кола.

— Защо си се стопил така? — попита тя.

— Заради гъби.

— Какво?

— Изпиват мозъка, очите, дробовете, концентрацията ми. Изсмукват цвета и паметта ми. Те растат, аз линея. Ще се превърнат в мен, а аз — в тях.

— Какви ги говориш? — възкликна тя с престорено отвращение, но на Хари не му убягна усмивката в очите ѝ.

Ракел обичаше да го слуша дори когато разказва привидно несвързани истории. Хари ѝ обясни, че в апартамента му имало набези на плесенни гъби.

— А вие как сте? — попита той на свой ред.

— Чудесно. Аз съм добре, Олег — също. Но му липсваш.

— Той ли ти го каза?

— Знаеш, че е така. Трябва да намериш начин да наваксате изгубеното време.

— Аз ли? — Хари я погледна силно изненадан. — Решението да не живея с вас не беше мое.

— Е, и? — Тя пое чашата от бармана. — С теб се разделихме, но това не означава ти и Олег да не поддържате приятелството си. И за двама ви е важно да общувате един с друг. И ти, и Олег трудно се сближавате, затова е добре да пазите вече създадените връзки.

Хари отпи от кока-колата.

— Как се спогаждат Олег и твоят лекар?

— Казва се Матиас — Ракел въздъхна. — Опитват се да се сприятелят, но са доста… различни. Матиас полага много усилия. Олег обаче изобщо не се старае да го улесни.

Новината прониза Хари със сладостната стрела на злорадството.

— Освен това Матиас е доста зает.

— Бях останал с впечатлението, че не искаш приятел-работохолик — отбеляза Хари и веднага съжали за язвителната забележка.

Ракел не се ядоса. Само въздъхна тъжно: