Снежния човек

— Е, чак да го харесвам… Не ми е нито симпатичен, нито антипатичен.

Той измести стола назад, качи краката си върху бюрото, протегна се и се прозина малко пресилено:

— А ти по какъв случай работиш по това време?

С тази реплика Скаре направи опит да си възвърне превъзходството. Все пак тя беше само полицайка. При това нова.

Ала Катрине Брат само се усмихна, все едно Скаре ѝ разказа виц, излезе от кабинета и се изгуби.

Изчезна. Точно като хората на картата. Скаре изруга, поизправи се на стола и включи компютъра.

Хари се събуди. Остана да лежи в леглото по гръб, взирайки се в тавана. Колко време бе спал? Обърна се да види часовника върху нощното шкафче. 03:45. Вечерята с Ракел се бе превърнала в мъчение. Гледаше как устните ѝ говорят, пият вино, дъвчат и разкъсват на парчета не само месото, но и самия него, докато тя му разказваше за плановете с Матиас да прекарат няколко години в Ботсвана: тамошното правителство изготвило много добър проект за ефективна борба с разпространението на вируса на ХИВ, ала не достигали квалифицирани лекари. Ракел го попита дали се среща с някого. „Да — отвърна той, — с Йойстайн и Сабото — приятели от детските години.“ Първият беше алкохолизиран таксиметров шофьор, побъркан на тема компютри, а вторият — алкохолизиран картоиграч със заложби да стане световен шампион на покер, стига да се научи да владее собствените си лицеви мускули със същия успех, с който разгадаваше физиономиите на съперниците си. Хари дори започна да ѝ разказва как Сабото претърпял фатална загуба на световното в Лас Вегас, но се сети, че Ракел вече е слушала тази история. Всъщност Хари я излъга: не се срещаше с никакви хора.

Докато наблюдаваше как келнерът налива алкохол в чашите на съседната маса, го обзе безумно силно желание да дръпне бутилката от ръцете му и да я надигне. Все пак се овладя. Съгласи се да заведе Олег на концерта на „Слипнот“. Малкият много настоявал да не пропусне събитието. Хари се въздържа да обясни на Ракел каква банда представляват „Слипнот“, защото нямаше нищо против да ги послуша. По принцип групите със задължителното ръмжене, хриптене, сатанински знаци и бесни барабани предизвикваха насмешката му, но „Слипнот“ бяха интересни. Хари отметна завивката и отиде в кухнята. Пусна чешмата и изчака водата да се изстуди, сви длан в шепа и пи. Винаги му се услаждаше повече, когато пие от шепа, от собствената си кожа. Изля остатъка в мивката и се вторачи в черната стена. Нещо му се привидя. Движение? Явно бе забелязал едва доловимо движение като от невидимите вълни под водната повърхност, милващи леко водораслите: движение на нишки от мицел, възтънки, почти невидими пръсти; движение на спори, които се разнасят и при най-лекия полъх, настаняват се на друго място и започват да ядат и да смучат. Хари пусна радиото. Резултатите бяха ясни: Джордж Буш си бе осигурил нов мандат в Белия дом.

Хари се върна в леглото и се зави презглава.

Юнас се събуди от шум и отметна завивката от лицето си. Звукът му напомни хрущенето на лепкав сняг под ботуши в тиха неделна утрин. Сигурно бе сънувал нещо. Пак затвори очи, но сънят си бе отишъл безвъзвратно. Спомни си какво му се присъни: баща му стои неподвижно и мълчаливо пред него, а отражението на светлината в лъскавите стъкла на очилата му прави повърхността им непрогледна, заледена.

Сигурно е било кошмар, защото Юнас още се чувстваше изплашен. Отвори очи и се загледа в мърдащите се под тавана метални тръбички на вятърния чан. Скочи от леглото, отвори вратата и се втурна в коридора. Успя да овладее паниката си и не погледна надолу към потъналия в мрак долен етаж. Тичешком стигна до спалнята на родителите си. Натисна дръжката на вратата много внимателно. Чак тогава се сети, че баща му го няма, а майка си щеше да събуди така или иначе. Промъкна се вътре. Върху пода се простираше бял четириъгълник от лунна светлина и стигаше до оправеното двойно легло. Будилникът показваше 01:11. Юнас се спря объркан.

Излезе в коридора. Тръгна към стълбището. Мракът там само чакаше да го погълне в огромната си зинала паст. Не се чуваше нито звук.

— Мамо!

Щом чу колко изплашен звучи гласът му, Юнас съжали, че извика. Сега и мракът усети страха му.

Никакъв отговор.

В гърлото му заседна буца. Започна да слиза по стълбите.

На третото стъпало стъпи на нещо мокро. На шестото — също. И на осмото. Сякаш някой бе минал с мокри обувки или крака.

Във всекидневната лампата светеше, но от мама нямаше и следа. Юнас се приближи до прозореца, за да погледне дали не е отишла у семейство Бендиксен. Понякога мама се отбиваше при леля Ева. В къщата на съседите обаче беше тъмно.

Юнас влезе в кухнята и се приближи до телефона. Все още намираше сили да запази присъствие на духа въпреки страха си от тъмното. Набра мама по мобилния. Каква радост изпита, когато чу нежния ѝ глас! Но се оказа само записано съобщение да ѝ оставят номера си. После мама пожела приятен ден.

В момента беше нощ, не ден.