Снежния човек

Хари долови острота в тона на Филип Бекер — недвусмислен знак, че съпругът на изчезналата е свикнал да контролира положението, да бъде винаги в течение. Сега явно никак не му се нравеше, дето жена му е напуснала къщата без предупреждение. Всъщност наум Хари вече бе отписал версията Бирте Бекер да е избягала. Никоя здравомислеща майка с нормални социални контакти не би изчезнала от дома си, изоставяйки посред нощ десетгодишния си син. Хари имаше и още една причина да се съмнява в самоволното бягство на изчезналата. В полицията съществуваше практика в началния етап на издирването на изчезнало лице да се ангажират минимум служители, освен ако няма улики, сочещи към криминално деяние. Хари реши лично да се заеме със случая в квартал „Хоф“ именно защото имаше причини да подозира престъпление.

— Понякога човек не знае какво търси, преди да го намери. В полицията често работим така — обясни Хари.

Най-сетне успя да види очите на Бекер зад стъклата на очилата: светлосини, с ясен, силен блясък. Не като кафявите очи на Юнас.

— Моля, заповядайте — покани той полицаите.

Спалнята беше хладна и разтребена. Не се долавяше никаква миризма. Двойното легло бе застлано с плетена кувертюра. Върху едното нощно шкафче стоеше фотография на жена, върху другото — снимка на Юнас. Приликата с Филип Бекер подсети Хари, че жената вероятно е негова майка. Хари отвори гардероба с дрехите на Бирте. Отвътре се разнесе лек аромат на парфюм. Хари обърна внимание дали закачалките се намират на еднакво разстояние една от друга: така се разбираше дали дрехите са били обличани наскоро, или висят така от дълго време, без собственикът им да ги ползва. Черни рокли с цепки, къси пуловери с цветни мотиви и пайети. В дъното на гардероба имаше отделение с чекмеджета. Дръпна най-горното: бельо в черно и червено. Следващото: жартиери и чорапи. Третото: бижута, подредени в отворите на яркочервена кутия, покрита с плат. Вниманието му привлече голям разноцветен пръстен, обсипан с блестящи камъни. Кутията със скъпоценностите лъщеше по-ярко и от Лас Вегас. Всички отвори бяха запълнени. От спалнята се влизаше в наскоро ремонтирана баня с парна душ-кабина и две мивки с иноксови корита.

В стаята на Юнас Хари седна на малък стол. Върху бюрото на момчето лежеше калкулатор, предназначен да извършва редица сложни математически функции. Изглеждаше нов, още неизползван. Над бюрото висеше плакат със снимка на седем плуващи делфина и календар за текущата година. До някои дати, оградени с кръг, имаше надписи: „рожден ден на мама“, „рожден ден на дядо“, „екскурзия до Дания“, „зъболекар в десет“. Над две дати през юли пишеше „лекар“. Хари не видя сред отбелязаните дни да има насрочен мач, кино или детско празненство. Върху леглото бе метнат розов шал. Момче на възрастта на Юнас не би носило дреха в подобен цвят. Хари го взе. Платът беше влажен, но още се усещаше мирис на кожа, коса и женски парфюм. Същият аромат лъхаше и от гардероба.

Хари слезе на долния етаж. Спря се пред прага на кухнята. Вътре Скаре обясняваше рутинната процедура при подаден сигнал за изчезнало лице. Издрънчаха чаши за кафе. Диванът във всекидневната изглеждаше огромен — вероятно заради слабичката фигура на детето. Юнас четеше книга. Хари се приближи и видя снимка на Чарли Чаплин в пълно снаряжение.

— Знаеш ли, че Чаплин е получил рицарско звание в Англия? — попита Хари. — Наричали са го сър Чарлс.

Юнас кимна.

— Но американците го изгонили.

Малкият прелисти следващата страница.

— Боледувал ли си през лятото, Юнас?

— Не.

— Но си ходил на лекар, нали? Два пъти.

— Мама искаше да ме прегледат. Мама… — гласът внезапно му изневери.

— Тя ще се върне, ще видиш — успокои го Хари и сложи ръка върху слабичките му рамене. — Дори не си е взела шала. Онзи, розовия. Намерих го в стаята ти.

— Някой го беше сложил на врата на снежния човек и аз го прибрах.

— Може майка ти да го е увила, за да не замръзне снежният човек.

— Тя никога не би дала любимия си шал на снежния човек.

— А баща ти?

— Не е бил той. Някой е дошъл тук, след като татко тръгна снощи, и е отвлякъл мама.

— Кой направи снежния човек, Юнас?

— Не знам.

Хари погледна в градината. Там се намираше причината за идването му. През стаята сякаш премина леден полъх.

Докато пътуваха към квартал „Маюрстюа“, Хари попита Катрине:

— Какво беше първото ти впечатление от дома им?

— Съпрузите не са сродни души — Катрине мина край контролния пункт за проверка на скоростта, без да намали. — Бракът им е бил нещастен. Повече е страдала тя.

— Мм. Защо смяташ така?

— Не е ли очевидно? — усмихна се тя и погледна в огледалото. — Несъвместимите решения в интериора.

— Обясни ми какво имаш предвид.

— Не забеляза ли неугледния диван и ниската масичка? Били са модерни през деветдесетте, а мъжът ги е купил десетилетие по-късно. За разлика от него съпругата му се е спряла на трапезната маса от избелен дъб с алуминиева конструкция. Харесала е и „Витра“.

— Какво е „Витра“?