Снежния човек

— Марката на столовете за хранене. Швейцарски са и струват цяло състояние. Ако беше купила имитация на по-разумна цена, щеше да спести пари, с които да подмени цялото обзавеждане в проклетата им гостна.

Хари забеляза, че в устата на Катрине Брат думата „проклет“ не звучи като ругатня, а придава езиков нюанс на аристократичния ѝ произход.

— И защо не го е направила?

— Щом имаш такава голяма къща в „Хоф“, проблемът не е в парите. Той не ѝ е разрешил да смени дивана и масата. А когато мъж, осакатен откъм естетически вкус и интереси в областта на обзавеждането, забрани на жена си да избира интериора на дома им, няма съмнение кой кого командва.

Хари кимна по-скоро на себе си, отколкото за да потвърди думите ѝ. Първото впечатление на Катрине Брат беше съвсем правилно. Биваше я.

— А ти какво мислиш? Нали уж аз трябва да се уча от теб — напомни тя.

Хари погледна през прозореца старата кръчма „Лепсвик“, типично норвежка, но лишена от достойнство.

— Според мен Бирте Бекер не е напуснала дома си по свое желание.

— Защо? Няма следи от насилие.

— Защото всичко ми изглежда старателно планирано.

— И кой е виновникът? Съпругът ѝ ли? Винаги е съпругът, нали?

— Да, в повечето случаи — Хари се унесе в мислите си.

— Само дето този е заминал за Берген.

— Да, така изглежда.

— Снощи, с последния самолет. Няма как да се е върнал и да е отлетял днес, защото щеше да закъснее за лекцията си рано сутринта. — Катрине натисна педала за газта и профуча през кръстовището на „Маюрстюа“ точно преди светофарът да светне червено. — Ако Филип Бекер беше виновен, веднага щеше да се хване в капана, който ти му заложи.

— Какъв капан?

— Нали го попита дали жена му страда от променливи настроения? Така му подсказа, че подозираш самоубийство.

— Е, и?

— Не се прави на учуден, Хари — разсмя се тя. — Всички, включително Бекер, знаят колко малко сили влага полицията в разследването на предполагаемо самоубийство. С две думи, ти даде на Бекер възможността да ти изтъкне факти в подкрепа на тази теория. Ако е виновен, версията за самоубийство би решила всичките му проблеми. А той отговори, че жена му била безгрижна като чучулига.

— Мм. И според теб така съм го подложил на своеобразен изпит?

— Та ти непрекъснато изпитваш хората, Хари. Включително мен.

Хари помълча известно време. После отбеляза:

— Хората често се оказват по-хитри, отколкото си мислим.

В подземния паркинг на Главното управление осведоми Катрине Брат, че през останалата част от деня предпочита да работи самостоятелно. След като поразмисли за розовия шал, Хари взе решение: незабавно трябва да прегледа доклада на Скаре за изчезналите лица и да разбере дали упоритото съмнение, което го гризеше непрестанно, е основателно. Ако докладът съдържаше данни в подкрепа на опасенията му, нямаше друг избор, освен да отнесе онова проклето писмо при Гюнар Хаген.

Пета глава

4 ноември 1992. Тотемният стълб

Уилям Джеферсън Блайт III се появява на бял свят на 19 август 1946-а година в градчето Хоуп в щата Арканзас три месеца след смъртта на баща си, загинал при пътна злополука. Четири години по-късно майката на Уилям се омъжва повторно и синът ѝ приема фамилията на пастрока си. А през ноември 1992-ра — четирийсет и шест години по-късно — над улиците на „Хоуп“ се посипват бели конфети като сняг. Жителите на градчето празнуват избирането на тяхната надежда и отроче Уилям — или просто Бил — Клинтън за четирийсет и втория президент на САЩ.

По същото време в Берген валеше сняг, но стигаше до земята под формата на дъждовни капки, които непрекъснато къпеха града от септември. И все пак Седемте планински върха, обграждащи красивия град, осъмнаха побелели, сякаш посипани с пудра захар. На най-високия, Юлрикен, вече бе пристигнал полицай Герт Рафто. Зъзнейки, той вдишваше планинския въздух, свил голямата си глава между раменете. Лицето му, нагъсто осеяно с бръчки, приличаше на спукана гума.

Заедно с тримата си колеги от участъка в Берген той се бе изкачил с жълтата въжена кабина на височина 642 метра над града, за да огледат местопрестъплението, и сега тя се олюляваше леко на стоманените си въжета и чакаше. Веднага щом първите туристи съобщиха сутринта в полицията какво са видели, служителите затвориха въжената линия.

— На работа, народе! — извика един от криминолозите.

Туристите често се подиграваха на този типичен бергенски израз, затова местните жители избягваха да го използват, но в ситуации като тази, когато страхът и ужасът вземат превес, хората неволно се връщат към обичайните си езикови средства.

— Да, на работа — повтори саркастично Рафто, а очите му проблеснаха между гънките на лицето — същински палачинки, наредени една върху друга.

Трупът на жената в снега пред тях беше накълцан на парчета и единствено гърдата ѝ позволи на екипа да установи със сигурност пола ѝ. Гледката напомни на Рафто за миналогодишната катастрофа до квартал „Айдсвог“, когато при рязък завой падналите от тежкотоварен камион алуминиеви профили бяха нарязали буквално на парчета колата в насрещното платно.