Снежния човек

— Била е убита и разчленена тук — установи криминологът.

Рафто се питаше защо изобщо колегата му направи това уточнение. Беше повече от очевидно: снегът около трупа бе опръскан с кръв, а дългите вади от двете страни на тялото показваха, че убиецът е прерязал най-малко една главна артерия, докато сърцето на жената е биело. Записа си да провери кога е спрял снегът през изминалата нощ. Последната кабина тръгваше в пет следобед. Жертвата и убиецът можеше, разбира се, да са дошли и по планинската пътека, лъкатушеща под въжената линия, или с въжената железница до съседния връх, Фльой, а оттам — пеш. И все пак по-вероятна му се виждаше версията с въжената железница, защото маршрутът за разходка беше прекалено изморителен.

В снега личаха следите от двама души. Малките отпечатъци несъмнено бяха от обувките на жената, макар краката на трупа да не бяха обути. Другите стъпки сигурно бяха на убиеца. Водеха към пътеката.

— Големи ботуши — отбеляза младият криминолог с хлътнали бузи, родом от остров Сутра. — Поне 48-и номер. Явно е едър мъж.

— Не е задължително — възрази Рафто и подуши въздуха. — Отпечатъците от подметките му са неравномерни дори на равното. Това означава, че вероятно си е обул два-три номера по-големи обувки, за да ни заблуди.

Рафто усети как го гледат колегите му. Знаеше какво си мислят: залязлата звезда пак се опитва да блесне. Любимецът на вестниците: с голяма уста, корава муцуна и решителност, каквато прилича на герой. Накратко: мъж, създаден да краси заглавията. Ала дойде време Рафто да започне да им изглежда прекалено велик — и на колегите, и на пресата. Появиха се разни завоалирани намеци, че мисли само за себе си и за своето място под прожекторите; че в егоизма си минава през доста колеги и през доста трупове. Герт Рафто не се притесняваше от тези обвинения. Не разполагаха с нищо срещу него. Дори и да имаха компромати, не бяха сериозни. Разчу се, например, че от местопрестъпленията, където той е водил огледи, са изчезвали скъпоценности. Тук часовник, там бижу — собственост на убития. Все вещи, вече ненужни на жертвата. Един ден обаче колега на Рафто отвори чекмедже на бюрото му, за да си вземе химикалка, и попадна на три пръстена. Началникът повика Рафто в кабинета си и му поиска обяснение. Нареди му при следващия оглед да си държи езика зад зъбите, а ръцете — в джобовете. И толкова. Ала слуховете плъзнаха веднага. И неколцина журналисти надушиха скандала. И сякаш никой не се изненада от факта, че когато преди няколко години срещу участъка заваляха обвинения за полицейско насилие, конкретни доказателства се появиха само срещу един-единствен полицай: мъжа, създаден да краси вестникарските заглавия.

Обвиненията срещу Герт Рафто в никакъв случай не бяха изфабрикувани — всички го знаеха със сигурност. Но знаеха и друго: старши инспекторът се бе превърнал в изкупителна жертва на насилствен подход, прилаган в участъка в продължение на години. Само защото бе имал неблагоразумието да подпише няколко доклада за арестанти — предимно педофили и наркопласьори, насинили се уж при падане по старото стълбище към килиите във временния арест.

Вестниците го подложиха на унищожителна критика. Лепнаха му прозвището Железния Рафто. Макар и неособено оригинално, хрумването им напълно му прилягаше. Прякорът му постепенно обогати значението си. Журналистите интервюираха неколцина от старите му врагове от двете страни на закона. Те, съответно, се възползваха от възможността да му отмъстят, разбира се. И когато един ден дъщерята на Рафто се прибра разплакана от училище, защото я нарекли „желязното стълбище“, жена му заяви, че чашата е преляла и тя не може повече да гледа безучастно как той завлича цялото си семейство в калта. Както се бе случвало и преди, Рафто изгуби самоконтрол. Съпругата му си тръгна с дъщеря им. Този път завинаги.

За Рафто настъпиха тежки времена, но той не забрави кой е: Железния Рафто. Изчака шумотевицата да поутихне и отново се впусна в работата си с всички сили. Трудеше се неуморно ден и нощ, за да си възвърне някогашните позиции. Ала колегите му отказваха да забравят миналите събития, раните бяха прекалено дълбоки и Рафто ежедневно се сблъскваше със съпротивата на колектива срещу евентуалните му успехи. Не желаеха Рафто отново да заблести и да им напомня — на тях и на медиите — онова, което толкова упорито се мъчеха да забравят: снимките на малтретирани от полицаите арестанти. Той обаче реши: ще им покаже на какво е способен. Ще им даде ясно да разберат, че Герт Рафто няма да позволи да го погребат, преди да му е дошло времето; че градът принадлежи на него, а не на социалните работници — тези бабички с копринени ръкавици, които само киснат в кабинетите си, а езиците им са толкова дълги, че оттам могат да ближат задниците и на общинските съветници, и на продажните вестници, подмазващи се на социалистите.

— Направѝ снимки и разбери коя е мъртвата — нареди Рафто на криминолога с фотоапарата.

— И кой ще успее да идентифицира тази безформена маса?