Снежния човек

В пет следобед дъждът се лееше над Берген като из ведро. Върху бюрото пред Герт Рафто лежеше списък с имена, изпратен от профсъюза. Рафто започна търсенето сред хората с малкото име, съобщено му от Они Хетлан. Оставаха само още трима. Излязъл бе от дома на Они едва преди два часа, а съвсем скоро щеше да разбере кой е убил Лайла Осен. Случай, разрешен за по-малко от дванайсет часа. Никой не можеше да му отнеме успеха, да го лиши от овациите, защото бе постигнал всичко сам и възнамеряваше да уведоми пресата лично. Журналисти от столицата, долетели веднага през планината, вече бяха успели да обсадят участъка. Началникът бе наредил никой да не огласява подробности относно състоянието на трупа, но въпреки това лешоядите бяха надушили кървавата баня.

— Някой е снесъл на пресата каквото не трябва — отсече началникът и погледна Рафто.

Полицаят посрещна новината с мълчание и потисна усмивката, напираща на устните му: журналистите само чакаха нова информация, готови да предават от мястото на събитието. Рафто намали радиото, от което се чуваше как Уитни Хюстън повтаря „Ще те обичам винаги“, но преди да вдигне слушалката, телефонът звънна.

— Да, моля — обади се той с раздразнение. Нямаше търпение да разкрие убийството на Лайла Осен.

— Човекът, когото търсиш, съм аз.

Пониженият полицай веднага разбра, че не е шега или грешно набран номер. Овладеният и хладнокръвен глас с ясна, делова дикция изключваше да се обажда обикновена откачалка или алкохолик. Гласът внушаваше и още нещо, но Рафто не успя да го определи точно. Полицаят се изкашля два пъти. Не бързаше да отговаря. Така щеше да покаже, че събеседникът му не е разклатил душевното му равновесие.

— С кого разговарям?

— Знаеш с кого.

Рафто затвори очи и изруга наум. Мамка му, мамка му, извършителят се канеше да се предаде. А в такъв случай Рафто нямаше да постигне толкова блестящ успех като при показен арест.

— И какво те кара да мислиш, че търся точно теб? — процеди той през зъби.

— Просто го знам — отговори гласът. — Ако действаме по моя начин, ще си постигнеш целта.

— А именно?

— Да ме арестуваш. Ще имаш тази възможност. Сам. Чу ли ме добре, Рафто?

Полицаят кимна инстинктивно и чак после се опомни, че онзи не го вижда.

— Да — потвърди той в слушалката.

— Ще те чакам до тотемния стълб в парка на полуостров Нурнес — продължи гласът. — След десет минути.

Рафто се замисли. Въпросният парк се намираше до Аквариума. Щеше да стигне там за по-малко от десет минути. Но защо да се срещат точно там, на полуострова?

— За да се уверя с очите си, че си сам — отвърна гласът, сякаш прочел мислите му. — Ако се появиш с друг полицай или закъснееш, няма да ме намериш. Ще изчезна завинаги.

Умът на Рафто обработваше трескаво информацията и преценяваше вероятностите. Стигна до заключението, че няма да успее да организира акция с колеги: идеално оправдание за доклада за решението си да действа сам.

— Добре — отвърна Рафто. — А после?

— Ще ти разкажа всичко и ще ти изложа условията, при които съм съгласен да се предам.

— Какви условия?

— По време на процеса да не нося белезници; пресата да няма достъп до случая; да излежавам присъдата си на място, където да не се налага да общувам с други затворници.

Рафто едва не се задави.

— Добре — той си погледна часовника.

— Чакай. Има и още. Искам в килията ми да има телевизор и да ми носят каквито книги пожелая.

— Ще го уредим — обеща полицаят.

— След като подпишеш споразумение, че приемаш условията ми, ще дойда с теб в участъка.

— Ами ако… — подхвана Рафто, но в слушалката се разнесе сигнал „свободно“.

Онзи бе затворил.

Рафто паркира близо до квартал „Верфте“ — „Корабостроителницата“. Умишлено избра този път, макар че не бе най-краткият, но оттам се откриваше по-добра видимост към парка, разположен върху хълмист терен с утъпкани пътеки и възвишения, покрити с повехнала, пожълтяла трева. Дърветата протягаха черните си жилести пръсти към тежките облаци, носещи се над морето откъм остров Аскьой. Някакъв мъж подтичваше след нервния си ротвайлер, опънал каишката си. Рафто бръкна в джоба на палтото си и опипа револвера „Смит & Уесън“, докато минаваше покрай басейна в Нурнеснуст, боядисан в бяло, приличен на огромна вана до брега на морето. Зад ъгъла съзря десетметровия тотемен стълб — двутонен подарък от Сиатъл за Берген по случай деветстотния рожден ден на норвежкия град. Рафто чуваше дишането си и шляпането на обувките си по мокрите листа. Заваля дъжд. Дребните капки шибаха лицето му. До тотемния стълб стоеше самотна човешка фигура, обърната към Рафто, все едно знаеше откъде ще се появи полицаят.

Рафто стисна инстинктивно револвера, докато изминаваше последните метри до човека. Спря на известно разстояние. Присви очи, за да ги предпази от дъжда. Не може да е истина.

— Изненадан ли си? — попита гласът.

Чак сега полицаят се сети какво му бе направило впечатление по телефона. Не отговори. Умът му заработи на пълни обороти.

— Въобразяваше си, че ме познаваш — продължи гласът. — Но всъщност аз те познавам по-добре. Предвидих, че ще дойдеш сам.

Рафто го гледаше с невярващи очи.

— Това е игра.