Снежния човек

Хари зададе няколко въпроса за мобилния телефон на Бирте Бекер и затвори. Скаре излезе в коридора. Вратата към кабинета на Катрине Брат стоеше отворена, осветлението беше включено, но от нея нямаше и следа. Той се качи в столовата на горния етаж.

Кухнята вече не работеше, но върху масичка на колелца до вратата имаше кана с още топло кафе, сухари и конфитюр. В помещението седяха четирима души, сред които и Катрине Брат. Беше се задълбочила в купчина книжа, наредени в класьор. Пред нея стоеше чаша вода и отворена кутия за храна с две филии хляб. Очилата ѝ с тънка рамка и тънки стъкла почти не се виждаха върху лицето ѝ.

Скаре си наля кафе и се приближи до масата ѝ.

— Планирано извънредно работно време ли? — попита той и седна.

Стори му се, че чу въздишка, преди Катрине да вдигне очи от листовете.

— Откъде се досетих ли? — усмихна се той. — Донесла си кутия с храна от вкъщи. Значи си знаела предварително, че ще останеш в службата след пет часа, когато столовата затваря. Извинявай, просто работата като разследващ е изострила наблюдателността ми. Обща болест.

— Нима? — промърмори незаинтересовано тя, докато погледът ѝ шареше по книжата в папката.

— Да — кимна Скаре, отпи от кафето и се възползва от възможността да я огледа.

Катрине седеше леко наведена напред и деколтето на блузата ѝ откриваше дантеления край на белия ѝ сутиен.

— Да вземем например изчезналата жена в „Хоф“. Не разполагам със сведения, по-различни от сведенията, достъпни за всички останали. И въпреки това не спирам да се питам дали пък тялото на изчезналата не е близо до дома ѝ под снега или под шумата. Или убиецът го е захвърлил в някое от малките езера и потоци.

Катрине Брат не отговори.

— И знаеш ли защо тази мисъл не ми дава мира?

— Не — отговори беззвучно тя, без да вдига очи от класьора.

Скаре се пресегна над масата и постави мобилен телефон точно пред Катрине. Тя откъсна поглед от листовете с неприкрито отегчение.

— Това е мобилен телефон — подхвана Скаре. — Сигурно си мислиш, че е изобретен съвсем наскоро, но истината е друга. Още през април 1973-та бащата на мобилните комуникации Мартин Купър провел със съпругата си първия в историята разговор с безжичен телефон. Купър, разбира се, не е подозирал, че изобретението му ще се превърне в един от основните помощници на полицията при издирването на изчезнали лица. Ако имаш амбиции да станеш що-годе приличен детектив, те съветвам да слушаш внимателно какво ти казват по-опитните от теб и да се учиш от тях.

Катрине свали очилата си и погледна Скаре с лека усмивка. Изражението ѝ никак не му хареса, макар да не успя да го разтълкува.

— Цялата съм в слух, инспекторе.

— Добре. И така: Бирте Бекер притежава мобилен телефон, а той излъчва сигнали, които се прихващат от наземните станции в района, където се намира телефонът. Достатъчно е да е включен, дори не е нужно да разговаря по него. Затова в началото американците го нарекли „клетъчен телефон“: сигналите му се засичат от станции, всяка от които покрива определена площ или „клетка“. Обадих се в „Теленур“ и оттам ме осведомиха, че станцията в „Хоф“ засякла сигнал от телефона на Бирте. Екипът ни обаче претърси цялата къща, без да открие телефона ѝ. Вероятността да го е изпуснала близо до къщата е нищожна. Следователно… — Скаре вдигна ръце като фокусник след блестящо изпълнен номер — … след като си изпия кафето, ще се обадя в Оперативната дежурна част и ще наредя да изпратят спасителен екип.

— Успех — Катрине му подаде телефона и прелисти следващата страница.

— Разглеждаш един от старите случаи на Хуле, нали?

— Да.

— Тогава си беше втълпил, че в Осло върлува сериен убиец.

— Знам.

— Нима? А знаеш ли, че Хуле сгреши? И то не за първи път. Той е вманиачен на тема серийни убийци, все едно живее не в Норвегия, а в САЩ. Засега обаче не е успял да намери случай на серийно престъпление по нашите географски ширини.

— В Швеция не липсват примери за серийни убийци: Тумас Квик, Юн Асониус, Туре Хедин…

— Добре си научила урока си — разсмя се Скаре. — Ако искаш обаче да ти преподам някои важни тънкости в реалния процес на разследване, предлагам да се махнем оттук и да отидем да пийнем по бира.

— Благодаря, но не…

— Може и да хапнем. Така като гледам, не си взела много провизии.

Най-сетне Скаре успя да улови погледа ѝ и да задържи вниманието ѝ. В очите ѝ проблесна странна светлина, сякаш дълбоко в тях се разгоря огън. Скаре и друг път бе виждал този пламък. „Успях — помисли си той, — запалих искрата.“ В хода на разговора бе съумял да се изкачи до нейната дивизия.

— Погледни на предложението ми като на… — той си даде вид, че търси точната дума — … обучение.

По устните ѝ се разля широка усмивка.

Скаре усети как пулсът му се ускорява. Обля го горещина. Вече усещаше тялото ѝ до своето; представи си как пръстите му се плъзгат по чорапа над коляното ѝ и с леко шумолене продължават нагоре.