Снежния човек

Той разкопча палтото си, закачи го и отиде да си измие ръцете на мивката, където миеха по-мръсните предмети. Това се бе превърнало в негов ритуал след лекции в Отделението по патоанатомия, където работеха с истински трупове. По същия начин Хари си миеше ръцете след оглед на местопрестъпление. Матиас отвори шкафа под мивката, извади торба с картофи и ги изсипа в коритото. Пусна струята върху тях.

— Как мина денят ти, скъпа?

Мнозина мъже на негово място биха попитали как е минала вечерята снощи — Матиас знаеше, че Ракел има среща с Хари. Дискретността му беше още една причина да го харесва. Започна да му разказва, докато гледаше през прозореца. Погледът ѝ се плъзна над боровете и се насочи към града в низините, където светлините от електрическите крушки вече бяха започнали да се сгъстяват. Той се намираше някъде там и вървеше по следите на нещо, което не бе открил и никога нямаше да открие. Беше ѝ жал за него. Изпитваше единствено съчувствие. По време на снощната вечеря погледите им изведнъж се вкопчиха жадно един в друг и те с мъка успяха да свалят очи от другия. Сякаш по телата им премина ток, но това продължи само миг. После приключи. Магията не трая дълго. Тя вече бе взела решение.

Ракел застана зад Матиас, прегърна го и отпусна глава върху широкия му гръб.

Усети как мускулите и сухожилията му се стягат под ризата, докато бели картофите и ги пуска в тенджерата.

— Май тези няма да стигнат — установи той.

Ракел мерна сянка до вратата и се обърна.

Застанал на прага, Олег ги наблюдаваше.

— Ще отидеш ли да донесеш още няколко картофа от мазето? — попита тя.

Тъмните му очи потъмняха още повече. Матиас също се обърна. Олег не помръдна.

— Аз ще отида — предложи мъжът и взе празна кофа от шкафа.

— Не — възпротиви се момчето и направи две крачки напред. — Остави на мен.

Олег взе кофата и излезе.

— Какво беше това? — попита лекарят.

— Страх го е от тъмното — въздъхна Ракел.

— Досетих се, но защо въпреки това слезе в мазето?

— Защото Хари го научи.

— На какво?

— Да прави онова, от което се бои, ако иска да преодолее страха си — поклати глава Ракел. — Докато живееше при нас, Хари винаги пращаше Олег в мазето.

Матиас се намръщи.

— Хари никога не е притежавал умения на детски психолог — усмихна се тъжно Ракел. — Олег обаче винаги слушаше него, а не мен. От друга страна, долу няма чудовища.

Матиас включи единия котлон и промърмори:

— И откъде сте толкова сигурни?

— И ти ли като малък си се страхувал от тъмното? — разсмя се Ракел.

— Не само като малък — усмихна се накриво Матиас.

Да, Ракел го харесваше. Животът ѝ бе станал по-хубав. Харесваше го, определено го харесваше.

Хари спря колата на улицата пред дома на Бекер. Остана вътре, загледан в жълтата светлина от прозорците, която се разпръскваше из градината. Снежният човек се бе смалил до размерите на джудже. Сянката му обаче се простираше чак до оградата. Хари слезе от колата и отвори портата. Тя изскърца жаловито и Хари направи гримаса. Знаеше, че е редно да позвъни, а не да влиза на своя глава. Градината също се смяташе за неприкосновена собственост като самата къща. Ала Хари нямаше нито необходимото търпение, нито желание да обсъжда намеренията си с професор Бекер. Мократа почва поддаваше под краката му. Хари приклекна. Светлината от къщата се отразяваше в снежния човек и му придаваше вид на фигура от матово стъкло. Заради топенето на снега през деня малките снежни кристали се бяха прегрупирали в по-големи, но надвечер, при спадането на температурите, влагата се бе кондензирала и замръзнала в други форми. В резултат сутрешният ситен, бял и лек снежец се беше превърнала в сивкав, сбит и едрозърнест.

Замахна с десния си юмрук и нанесе удар. Главата на снежния човек се отчупи от раменете и се търколи върху кафявата трева.

Хари замахна повторно. Този път обаче не сви пръстите си в юмрук, а ги заби право в тялото на снежния човек. Зарови ги в снега и напипа каквото търсеше.

Извади ръката си и я вдигна тържествуващ пред обезглавения снежен човек, както Брус Лий неизменно показва на противника си сърцето, което току-що е изтръгнал от гърдите му.

В ръката на Хари проблесна мобилен телефон „Нокия“ с панел в сребристо и червено. Батерията още не беше изтощена напълно.

Усещането за победа се изпари. Защото Хари си даваше сметка, че находката представлява не пробив в разследването, а просто антракт в куклен спектакъл, но личността на кукловода оставаше загадка. Целта на убиеца е била полицаите да намерят телефона.

Хари се приближи до входната врата и позвъни. Филип Бекер отвори. Косата му беше разчорлена, вратовръзката висеше накриво. Той премига няколко пъти като току-що станал от сън.

— Да — отговори той на въпроса на Хари. — Нейният телефон е точно такъв модел.

— Моля, наберете номера ѝ.

Филип Бекер влезе в къщата. Неочаквано на вратата се показа лицето на Юнас. Хари понечи да го поздрави, но в същия миг от червения мобилен телефон се разнесе мелодия. „Козльо, не ходи в шубрака“. Хари си спомняше как продължава известната песничка: „Малкото момче те чака.“