Снежния човек

Застанала до кухненския прозорец, Ракел гледаше към боровете, които скриваха гледката към съседния двор. Наскоро Сдружението на жилищните собственици в квартала организира среща и Ракел предложи да се отсекат някои от дърветата, за да нахлува повече светлина, но останалите посрещнаха идеята ѝ с мълчаливо неодобрение — толкова недвусмислено, че тя дори не предложи да гласуват. Боровете закриваха гледката, а хората в квартал „Холменколен“ искаха точно това. Там, високо над града, снегът още не се бе стопил и автомобилите, повечето марка „Беемве“ или „Волво“, внимателно минаваха по виещия се по склоновете път, докато пътуваха към електрическите врати на гаражите си, към вечерята, приготвена лично от редовно спортуващи, неработещи съпруги (с малко напътствия от домашната помощница, разбира се).

Въпреки масивните изолационни плочи между етажите в къщата, която Ракел наследи от баща си, тя чуваше музиката от стаята на Олег. „Лед Цепелин“ и „Дъ Ху“. На дванайсет години на Ракел не би ѝ хрумнало да слуша музика за възрастта на родителите си. Олег обаче непрекъснато въртеше тези дискове, защото му ги бе подарил не друг, а Хари. Ракел си спомни колко отслабнал ѝ се стори Хари при последната им среща. Буквално се беше стопил, както и споменът за него в съзнанието ѝ. Струваше ѝ се направо плашещо колко бързо образът на човек, с когото си бил в интимни взаимоотношения, избледнява и изчезва от мислите ти. Вероятно причината за това се крие именно в някогашната близост: щом тя изчезне, връзката изглежда нереална, заприличва на сън и човек бързо-бързо забравя за нея, защото има чувството, че се е случила само в главата му. Навярно затова срещата с Хари ѝ подейства като шок. Ракел остана разтърсена, след като го прегърна отново, усети миризмата му, чу гласа му на живо: не по телефона, а от удивително нежните устни върху суровото лице, осеяно с нови бръчки. Докато се вглеждаше в менящия се блясък на сините му очи, Ракел си припомни миналото.

Въпреки това тя се радваше, задето връзката им приключи и остана зад гърба ѝ; задето забрави намеренията да прекара живота си с този мъж и взе решение повече да не му позволява да опорочава живота им — нейния и на Олег — с противната действителност на неговата професия.

Сега Ракел се чувстваше по-добре. Много по-добре. Погледна часовника. Той щеше да се прибере съвсем скоро. Защото за разлика от Хари, Матиас винаги спазваше уговорения час.

Миналото лято се запознаха съвсем случайно на градинско парти, организирано от Сдружението на живущите в квартал „Холменколен“. Той дори не живеел в района, а дошъл по покана на свои приятели. Двамата с Ракел разговаряха цяла вечер. Предимно за нея. Матиас я слушаше внимателно и с типичния за лекарите интерес или поне така ѝ се стори. След два дни ѝ се обади и я покани да го придружи на изложба в културния център „Хение Унста“. Добави, че и Олег е добре дошъл, защото имало и детска експозиция. Времето се случи лошо, творбите на изложбата се оказаха посредствени, а Олег се държа много резервирано. Матиас обаче съумя да освежи атмосферата с ведрото си настроение и жлъчните си коментари за таланта на художниците. След като се прибраха вкъщи, помоли да го извинят за неподходящата идея и с усмивка обеща повече да не ги води на каквото и да е, освен ако не проявят желание, разбира се. После прекара една седмица в Ботсвана. Още щом се прибра в Норвегия, се обади на Ракел и я покани на среща.

Тя чу шума от автомобила му. Явно включи на по-ниска предавка, преди да поеме по стръмната площадка към гаража. Матиас караше хонда „Акорд“, стар модел. Кой знае защо, това ѝ харесваше. Той винаги паркираше пред гаража, не вкарваше колата вътре. И това ѝ харесваше. Харесваше ѝ също, че Матиас винаги си носи чисто бельо и тоалетни принадлежности; че я пита кога иска да се видят пак, че не възприема връзката им като даденост. Това, разбира се, сигурно щеше да се промени, но Ракел се чувстваше готова. Матиас слезе от колата. На ръст беше висок почти колкото Хари. Усмихна се към прозореца с момчешката си открита усмивка въпреки изтощителното, нечовешки дълго дежурство. Да, Ракел беше готова да направи следващата крачка. Да приеме в живота си мъж, който я подкрепя, обича и слага на първо място нея и сина ѝ. В коридора се чу как той отключи. Миналата седмица му бе дала ключ от дома си. Тогава Матиас го пое с въпросително изражение и с радостта на хлапе, което е получило входен билет за шоколадова фабрика.

Вратата се отвори, той влезе и тя се хвърли в обятията му. Дори вълненото му палто ѝ миришеше на хубаво. Студеният плат погъделичка приятно бузата ѝ, а спокойната топлина под него вече се разливаше и по нейното тяло.

— Какво има? — засмя се той, заровил нос в косите ѝ.

— Чаках те с такова нетърпение — прошепна тя.

Ракел затвори очи и постояха така известно време.

Тя най-сетне го пусна и се вгледа в лъчезарното му лице. Матиас беше красавец. По-привлекателен от Хари.