Снежния човек

Хари видя как лицето на Юнас засия. После момчето започна да разсъждава и първоначалната радост от звука на нейния телефон отстъпи пред вцепеняващ страх. Хари преглътна с мъка. Познаваше толкова добре това усещане.

С влизането в апартамента си долови миризмата на гипсов прах и стърготини. В коридора радиаторите бяха струпани на купчина върху пода. По мазилката се забелязваха светли петна. Хари прокара показалец по белия слой върху паркета. После облиза върха на пръста си. Имаше солен вкус. От плесенните гъби? Или просто солта представлява избилата пот на основите на строежа? Приближи запалката си до стената, но нито забеляза, нито усети нещо.

Легна си. Докато се взираше в плътната тъмнина на спалнята си, се замисли за Юнас. И за майка си. За миризмата на болест, за лицето ѝ, което бавно чезнеше върху бялата възглавница; за дните и седмиците след смъртта ѝ, когато двамата със Сьос продължаваха да си играят, а баща им само мълчеше. Опитваха се да се преструват, че всичко си е както преди. Потънал в размисли, Хари сякаш долови слабо пукане в коридора. Като от невидими марионетни нишки, които се опъват, разпростират се в мрака, прогризват го и изпускат слаба, треперлива светлина.

Седма глава

Ден трети. Неогласена статистика

Анемичната сутрешна светлина се просмукваше едва-едва между щорите в кабинета на главния полицейски инспектор и се полепяше по двете лица вътре като сива мембрана. Началник Хаген слушаше Хари намръщен. Над гъстите му черни вежди, сраснали се в обща дълга линия над очите, се бе образувала бръчка. На малък постамент върху голямото му бюро стоеше бяла кост от малък човешки пръст, принадлежал според надписа на японския батальонен командир Йошито Ясуда. Докато работел в Армейската офицерска школа, Гюнар Хаген изнасял лекции за кутрето на Ясуда: командирът отрязал доброволно малкия си пръст под погледа на войниците си по време на отстъплението от Бирма през 1944. Само преди година върнаха Хаген при някогашния му работодател — полицията — и го назначиха за началник на Отдела за борба с насилието. Тъй като оттогава изтече много вода, Хаген слушаше сравнително търпеливо, докато старши инспектор Хуле му докладваше по темата „изчезнали лица“.

— Всяка година постъпват повече от шестстотин сигнала за изчезнали само на територията на Осло. Повечето се появяват след броени часове. Почти няма случаи на изчезнали за по-дълго от няколко денонощия.

Хаген потърка с пръст косъмчетата над носа си: тяхна именно беше заслугата за срастването на двете му вежди. Мислеше за предстоящото съвещание в кабинета на шефа на Главното управление. Щяха да обсъждат орязването на бюджета.

— Изчезналите са предимно от заведения за психично болни или за възрастни хора с деменция — продължи Хари. — Има и случаи на избягали в Копенхаген или самоубийци. Те също не остават в неизвестност дълго: или се появяват в пасажерските списъци на летището, или засичаме, че са изтеглили пари от банкомат, или телата им изплуват на някой бряг.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гюнар Хаген и си погледна часовника.

— Това — отвърна Хари и подхвърли жълта папка, която плесна шумно върху бюрото на началника.

Хаген се наведе напред и прехвърли листовете, закрепени с телбод.

— Впечатлен съм, Хари. Досега не съм забелязал да подготвяш доклади с удоволствие.

— Докладът е на Скаре — уточни Хари. — Заключението обаче е мое и смятам да ви го поднеса в устна форма.

— По-накратко, ако обичаш.

Хари заби поглед в отпуснатите си ръце. Бе опънал дългите си крака пред стола. Пое си дъх. Знаеше, че каже ли го веднъж на глас, няма връщане назад.

— Броят на изчезналите е смущаващо голям.

Дясната половина от общата вежда на Хаген се вдигна.

— В смисъл?

— Ще намерите данните на шеста страница. Статистика за жените на възраст межди двайсет и пет и петдесет, потънали в неизвестност от 1995-а до днес, без да са открити. Допитах се до Отдела за издирване на изчезнали лица и оттам потвърдиха, че броят на тези жени е прекалено голям.

— Сравнен с какво?

— С минали години. Със статистиката в Дания и Швеция. Сравнен с изчезналите лица от други групи на населението. Очевидно се налага изводът, че сред лицата в неизвестност преобладават омъжени жени.

— Днес представителките на нежния пол са по-самостоятелни от преди — напомни Хаген. — Някои жени напускат семействата си и започват нов живот, например заминават за чужбина с друг мъж. От статистическите данни не можеш да добиеш представа за причината защо толкова много жени се водят безследно изчезнали. Какво ще кажеш?

— И датчанките, и шведките са се еманципирали с годините, шефе, но там случаите на безследно изчезнали са значително по-малко.

— Ако цифрите действително говорят за тревожна тенденция, защо никой досега не го е забелязал?