Снежния човек

Силвия тичаше с всички сили. Насочи се към най-гъстата част от гората, за да потъне в падащата дрезгавина. Бягаше, за да спаси живота си. Не си завърза ботушите и те се напълниха със сняг. С помощта на малка брадва си пробиваше път през ниските оголени клони. Окървавеното острие на брадвата проблясваше в сумрака. Силвия не се съмняваше, че снегът, паднал вчера, вече се е стопил в града, но в селцето Сулихьогда, макар и само на половин час път, снежната покривка ще се задържи до пролетта. В момента ѝ се искаше никога да не се бяха местили в това забравено от Бога място, в това безлюдно парче земя в покрайнините на града. Ах, как ѝ се искаше да бяга по черен асфалт, където стъпките ѝ не оставят следи, а градският шум поглъща звуците на шляпащите ѝ подметки и тя намира убежище в тълпата. Тук обаче беше съвсем сама.

Не.

Не съвсем.

Осма глава

Ден трети. Лебедова шия

Силвия бягаше все по-навътре в гората. Мракът прииждаше все по-уверено. По принцип ненавиждаше ранно спускащия се ноемврийски мрак, но днес го чакаше с огромно нетърпение. Защото търсеше именно тъмнината в гората; тъмнина, която да заличи следите ѝ по снега и да я скрие. Познаваше района като петте си пръста. Ориентираше се добре и нямаше опасност да се върне обратно в имението, право в прегръдката на… на онова нещо. Ала за беда през изминалата нощ снегът бе преобразил природата, бе покрил пътеките с бялата си пелена, бе размил контурите. А мракът… в съчетание с обзелата я паника изкривяваше и деформираше всичко наоколо.

Спря и се ослуша. Пресекливият ѝ хрипкав дъх цепеше тишината. Подобен звук се чуваше, когато Силвия късаше хартията, преди да опакова сандвичите за училище на момичетата. Успя някак да успокои дишането си. Чуваше само пулсирането на кръвта в ушите си и тихо ромолене на поток. Ами да! Потокът! Излезеха ли да берат горски плодове, винаги следваха течението му. Близо до него залагаха капани или търсеха изчезнали кокошки, макар да знаеха, че лисицата вече ги е отмъкнала. Потокът водеше до чакълестия път, а по него все щеше да мине някоя кола. Вече не чуваше други стъпки, пукот от клонки или хрущене в снега. Дали бе успяла да се измъкне? Потокът сякаш течеше по бял чаршаф в горската падина.

Силвия нагази до глезен. Студената вода веднага се просмука през ботушите ѝ и парализира мускулите на прасците ѝ. Отново хукна. По течението на потока. Вдигаше високо крака, за да се движи по-бързо. Разнасяше се силно шляпане. „Но поне не оставям следи“, помисли си тържествуващо тя. Пулсът ѝ се успокои, макар да тичаше.

Сигурно в резултат от тренировките на бягащата пътека във фитнес залата. Благодарение на тях Силвия свали шест килограма и с чиста съвест можеше да заяви, че се намира в завидна за трийсет и петте си години форма. Или поне Юнгве твърдеше така. С него се запознаха миналата година на един от така наречените „вдъхновяващи семинари“. Лично тя се почувства прекалено силно вдъхновена. Боже мой, само да можеше да върне времето назад! С осем години. Щеше да постъпи по съвсем различен начин! Нямаше да се омъжи за Ролф. Щеше да направи аборт. Да, в момента тази мисъл ѝ се струваше ужасна, защото близначките вече бяха родени, но преди това, преди да види Ема и Олга, Силвия би могла да вземе такова решение. Така нямаше да попадне в затвора, който толкова грижливо си бе изградила.

Докато си проправяше път през клоните, надвиснали над потока, забеляза с периферното си зрение как някакво животно бързо се изгубва в сивия горски мрак.

Трябва да внимавам и да не размахвам толкова силно ръка, помисли си тя, иначе ще си ударя крака с брадвата. Само допреди минути колеше кокошки в обора, а ѝ се струваше, че е изминала дяла вечност. Бе отсякла главите на две и тъкмо се канеше да обезглави третата, когато чу проскърцването на вратата зад гърба си. Стресна се, разбира се. Беше съвсем сама вкъщи и не бе чула нито стъпки, нито автомобил на двора. Най-напред вниманието ѝ прикова странният инструмент — тънък метален клуп, закрепен за дръжка. Подобни капани залагаха за лисици. Човекът с клупа в ръка започна да говори и постепенно ѝ стана ясно, че тя е жертва, осъдена на смърт. Обясни ѝ защо.

Докато слушаше налудничавата му, но същевременно неумолима логика, кръвта в жилите ѝ се движеше все по-трудно, все едно се съсирваше. Обясни ѝ как точно ще го направи. В подробности. Клупът се нажежи. Първо стана червен, после бял. И тогава, обзета от паника, тя замахна и удари. Усети как наточеното острие разцепи плата точно под вдигнатата му ръка и видя как якето и пуловерът му зинаха като разтворен цип. Брадвата остави червена резка върху голата кожа. Той се строполи назад върху опръсканите с кокоша кръв дъски, а Силвия се втурна към задната врата на обора. Оттам се стигаше право в гората. В мрака.