Снежния човек

— Аз пък точно обратното — усмихна се тя, без да обясни по-подробно какво има предвид.

После Катрине Брат поръча на бармана бутилка минерална вода само с движение на устните си.

— „Слейър“ не струват — промърмори тихо Олег.

Катрине се обърна към него:

— Ти трябва да си Олег.

— Да — нацупено отвърна той и подръпна камуфлажните си панталони. Явно вниманието на жената хем го ласкаеше, хем го дразнеше. — А бе ти откъде знаеш как се казвам?

— „Бе“? — усмихна се Катрине. — Нали живееш в „Холменколен“, какви са тези изрази? Хари ли те научи да говориш така?

Бузите на Олег пламнаха. Катрине се засмя тихо и го докосна леко по рамото.

— Не се сърди, просто ми е любопитно.

Руменината по лицето на момчето премина в гъста червенина, която открои очните му ябълки.

— А на мен ми е любопитно друго — Хари подаде дюнера на Олег. — Явно си открила закономерността, Брат, щом имаш време да ходиш по концерти.

По изражението ѝ Хари разбра, че Катрине е схванала предупреждението: не закачай момчето.

— Да, открих нещо интересно — кимна тя и отвори бутилката с минерална вода. — Но понеже сега си зает, ще ти докладвам утре.

— Не съм чак толкова зает.

Хари на мига забрави за мазния слой по кожата си и за усещането, че се задушава.

— Информацията е поверителна — подчерта Катрине. — Но ще ти прошепна няколко ключови думи.

Наведе се към него. Въпреки миризмата на мазнина в закусвалнята Хари долови аромата на почти мъжкия ѝ парфюм. Топлият ѝ дъх лъхна ухото му:

— Току-що до тротоара спря сребрист фолксваген „Пасат“. Жената вътре се опитва да привлече вниманието ти. Обзалагам се, че е майката на Олег…

Хари рязко се отдръпна и погледна през прозореца. Ракел свали стъклото. И тя ги гледаше.

— Внимавай да не изцапаш тапицерията — предупреди тя Олег, когато момчето се качи с дюнера в ръка.

Хари стоеше до смъкнатия прозорец. Ракел беше облечена в семпъл, светлосин пуловер. Той си спомняше много добре уханието на дрехата: неведнъж бе долепял бузата и дланта си до него.

— Хубав ли беше концертът? — попита тя.

— Питай Олег.

— Каква музика свири тази банда? — Ракел погледна сина си в огледалото. — Хората по тротоарите носят странни дрехи.

— Лежерни песни за любов — отвърна Олег и смигна на Хари, когато Ракел отмести поглед от огледалото.

— Благодаря ти, Хари — усмихна се тя.

— За нищо. Карай внимателно.

— Коя беше жената в закусвалнята?

— Колежка. Наскоро дойде при нас.

— Нима? На мен ми изглеждаше, че се познавате добре.

— В смисъл?

— Ами… — Ракел млъкна.

Поклати глава и се засмя с дълбокия си звучен, гърлен смях. Едновременно спокоен и примирен. Някога Хари се бе влюбил именно в този смях.

— Извинявай, Хари. Лека нощ.

Стъклото се вдигна и сребристият фолксваген потегли.

Хари тръгна по улицата. От двете му страни се редяха заведения. Музиката бумтеше от отворените им врати. Прииска му се изпие едно кафе в „Бара на Теди“, но същевременно знаеше, че идеята не е добра. Въпреки това реши да се отбие.

— Кафе ли? — повтори изненадан барманът.

От джубокса се носеше гласът на Джони Кеш. Хари прокара пръст над горната си устна.

— Ти какво предлагаш?

В гласа му се прокрадна нотка — едновременно чужда и позната.

— Кафето ни е престояло — барманът приглади назад лъскавата си гелосана коса. — Какво ще кажеш за прясно наточена бира?

Джони Кеш пееше за Бог, за кръщението и за новите обещания.

— Става — кимна Хари.

Барманът се ухили.

Мобилният телефон на Хари завибрира в джоба му. Извади го с жадно нетърпение, все едно отдавна чакаше това обаждане.

— Току-що получихме нов сигнал за изчезнала жена — съобщи Скаре. — Пак омъжена, с деца. Преди няколко часа мъжът се прибрал с двете им дъщери и не я намерили вкъщи. Живеят до гората в село Сулихьогда. Съседите не са виждали жената. Не е заминала с колата, защото съпругът ѝ се е придвижвал с нея. По пътя няма следи.

— Следи ли?

— Там снегът още не се е разтопил.

Барманът стовари халбата на плота пред Хари.

— Ало? Там ли си? — попита Скаре.

— Да, да. Мисля.

— За какво?

— Има ли снежен човек?

— А?

— Снежен човек?

— Откъде да знам?

— Отиваме веднага да проверим. Скачай в колата. Ще те чакам пред търговски център „Гюнериус“.

— Не може ли да почака до утре, Хари? Тази вечер съм решил да изчукам една мацка. А и жената е само изчезнала. Не се налага да бързаме.

Хари погледна ивицата пяна, която се виеше като змия по ръба на халбата.

— По принцип… — отвърна той — … не е спешно.

Барманът изгледа смаян недокоснатата бира, петдесетачката върху плота и широкия гръб, който излезе от бара точно в мига, когато Джони Кеш замлъкна.

— Силвия никога не би си тръгнала така — заяви Ролф Утершен.