Снежния човек

— Прилича на местопрестъпление — установи той. — Кръв, трупове, преобърнати мебели.

Бьорн Холм и Магнюс Скаре мълчаливо проследиха погледа му. В помещението светеше само една крушка, увиснала на кабел от греда на тавана. В единия край на плевника имаше грубо скован дърводелски тезгях, а зад него — табло с окачени инструменти: чукове, триони, клещи, бургии. Не се виждаха електрически джаджи. В другия край на помещението, зад телена мрежа, кокошките седяха по рафтовете на стената или крачеха с отсечени движения върху постланата слама. Насред помещението, върху сива, необработена, изпоцапана с кръв дъска, лежаха три обезглавени кокошки. До преобърнатия дръвник се мъдреха трите отсечени глави. Хари лапна цигарата и без да я пали, направи крачка напред, като внимаваше да не стъпи в кръвта, приклекна до дръвника и огледа внимателно кокошите глави. Светлината от фенерчето на химикалката му се отрази матово в мъртвите очи. Вдигна едно бяло отскубнато перо. Краят му изглеждаше опърлен. Огледа гладките ръбове на шиите, където стопанката бе отсякла главите. Съсирената вече кръв бе почерняла. Хари знаеше, че това отнема не повече от половин час.

— Нещо интересно ли видя? — поинтересува се Бьорн Холм.

— Мозъкът ми е професионално увреден, Холм. В момента по навик анализира как е настъпила смъртта на тази кокошка.

Скаре се разсмя гръмко и описа кавички с пръсти във въздуха:

— „Кърваво тройно убийство. Вуду поклонници са отнели живота на три кокошки. Случаят е поверен на Хари Хуле.“

— По-интересно е, че не виждам нещо — промърмори Хари.

Бьорн Холм повдигна вежда, огледа се и кимна няколко пъти.

Скаре погледна недоверчиво двамата си колеги.

— И какво липсва?

— Оръжието на убийството — отвърна Хари.

— Убила ги е с брадва. Единственият нормален начин да заколиш кокошка.

— Ако ги е заколила стопанката, сигурно е оставила брадвата на мястото ѝ — изсумтя Скаре. — Селяните са много подредени хора.

— Съгласен съм — кимна Хари, докато се ослушваше. Кудкудякането идваше от всички посоки. — Точно затова ме изненада, че дръвникът е прекатурен върху пода, а заколените кокошки лежат в безпорядък. А брадвата не си е на мястото.

— Не си е на мястото? — Скаре забели театрално очи, за да покаже на Холм колко го отегчават тези безсмислени изводи.

— Скаре, съветвам те да се поогледаш малко — нареди Хари, без да вдига поглед.

Холм посочи на колегата си таблото зад дърводелския тезгях.

— Мамка му — отрони Скаре.

Между чук и ръждясал трион ясно се виждаха очертанията на малка брадва.

Отвън долиташе кучешки лай, скимтене и виковете на полицая, които отдавна вече не звучаха окуражително и бодро.

Хари разтърка брадичка.

— Претърсихме целия плевник. По всичко личи, че Силвия Утершен е напуснала помещението внезапно, преди да е приключила с почистването на кръвта и птиците, и е взела брадвата със себе си. Холм, можеш ли да установиш поне приблизително кога е настъпила смъртта на кокошките по телесната им температура в момента?

— Да.

— С каква цел? — поинтересува се Скаре.

— Да разберем кога е излязла оттук — поясни Хари. — Какво ти говорят отпечатъците от обувки в снега, Холм?

— Не много — поклати глава криминологът. — Прекалено изпотъпкани са, а и ми трябва по-силна светлина. По двора открих няколко следи от ботушите на Ролф Утершен. Освен неговите забелязах и стъпките на друг човек, вероятно на съпругата му: водят към плевника, но там се изгубват. Да не би похитителят да я е изнесъл на ръце?

— В такъв случай щеше да има по-дълбоки следи от краката му, защото тялото ѝ би увеличило тежестта на похитителя. Жалко, че никой не е стъпил в локвата кръв.

Хари огледа с присвити очи тъмните стени, до които почти не достигаше светлина от електрическата крушка. Кучето на двора продължаваше да скимти жаловито, а полицаят вече бе започнала да ругае неудържимо.

— Излез да провериш какво става, Скаре — поръча Хари.

Скаре излезе. Хари запали фенерчето си и се приближи до стената. Зашари с длан по небоядисаните дъски.

— Какво е това… — подхвана Холм, но млъкна, когато ботушът на Хари удари стената.

Пред тях се показа звездното небе.

— Задна врата — установи старши инспекторът и се вторачи в тъмната гора и в силуетите на боровете, изпъкващи върху фона на мръсножълтия, светъл абажур на града в далечината.

Хари насочи фенерчето към снега. Конусовидният лъч веднага намери следите.

— От двама души са — заключи Хари.

— Кучето създава проблеми — съобщи Скаре с влизането си. — Не иска да търси.

— Как така не иска?

Хари проследи следите с фенерчето. Снегът отразяваше светлината, но следите се губеха в нощния мрак, зорко пазен от дърветата.

— Водачът не разбира защо кучето се държи като изплашено до смърт. Дърпа се и не иска да влезе в гората.

— Вероятно е надушило лисиците — предположи Холм. — Тук има много.

— Лисици ли? — изсумтя пренебрежително Скаре. — Такова голямо куче едва ли се страхува от лисици.

— Ако никога не е виждало лисица, миризмата му подсказва, че наблизо дебне хищник. Напълно рационално е да изпитваш страх от непознатото. Който не се бои от него, не живее дълго.