Снежния човек

Хари усети как сърцето му се разблъска. Знаеше причината: гората, мракът. Този страх не се базираше на реална заплаха. И трябваше да го преодолее.

— До второ нареждане смятаме плевника за местопрестъпление — отсече той. — Хващайте се на работа. Аз ще проверя къде водят следите.

— Добре.

На излизане от задната врата гърлото му пресъхна. От случката бяха изминали двайсет и пет години, но тялото му все още се съпротивляваше.

Като десетгодишен гостува на дядо си и баба си в Ондалснес по време на есенната ваканция. Къщата им се намираше на склон, а над нея се извисяваха внушителните планини в местността Румсдал. Хари навлезе в гората, за да търси изчезналата крава на дядо си. Искаше да я намери пръв: преди дядо, преди всички останали. Затова тичаше като луд по възвишения с меки боровинкови храсти и брези-джуджета с причудливо прегърбени стъбла. Пътеките под краката му ту се появяваха, ту изчезваха, докато Хари бягаше все направо към хлопката, която му се причуваше между дърветата. Ето я, дрънчи някъде вдясно. Хари прескача поточе, навежда се под близкото дърво, ботушите му жвакат, когато нагазва в блато. Изведнъж руква дъжд. Момчето вижда как водният воал под облака облива с едрите си капки стръмния планински склон.

Гледката му се струва толкова красива, че първоначално не забелязва как прииждащият мрак бавно изпълзява от блатото, прокрадва се между дърветата, разтича се като черна боя от сенките на склона и се утаява в дъното на долината. Момчето гледа нагоре: там голяма птица кръжи във висините над планината. Внезапно се спъва и пада на земята по лице. Не успява да се предпази. Пред очите му се спуска мрак, носът и небцето му се пълнят с гнилия дъх на блато, смърт, разложение и тъмнина. За секунди усеща вкуса на мрака. Става на крака и открива, че светлината се е скрила и сега планината, надвиснала над него с безмълвната си тежест, му нашепва, че не знае къде е попаднал, и то от няколко часа. Хуква, макар да е изгубил единия си ботуш. Надява се съвсем скоро да зърне нещо познато, но всичко наоколо е омагьосано. Камъните са се превърнали в глави на тайнствени, израсли от земята същества; клонките на пирена — в пръсти, които шарят по прасците му; брезите-джуджета — в превиващи се от смях вещици. Те му показват накъде да върви: насам или нататък, към къщи или към гибелта; към къщата на баба или към Дупката. Неведнъж му бяха разказвали за нея. Там блатото било бездънно и вътре изчезвали добитък, хора и дори цели двуколки. Никога повече не се появявали.

Късно вечерта малкият Хари се прибра. Влезе в кухнята, капнал от умора. Баба му го прегърна и каза, че баща му, дядо му и съседите отишли да го търсят в гората. Къде е ходил толкова време?

В гората.

А не е ли чул виковете им? „Хари, Хари“, викали го те. Баба му непрекъснато чувала как го търсят.

В зряла възраст Хари вече бе забравил, но възрастните безброй пъти му бяха разказвали как седнал пред огнището, зъзнейки от студ, вторачил се апатично във въздуха и отвърнал:

— Не познах гласовете им.

— А за кого ги взе?

— За други същества. Бабо, опитвала ли си вкуса на мрака?

И сега, както и едно време, Хари навлезе в гората. Само след няколко метра настъпи пълна, почти неестествена тишина. Стараеше се да не вдига фенерчето нагоре, защото щом лъчът му се плъзнеше към дърветата, сенките заприличваха на подплашени същества и се разбягваха в гъстия мрак. Изолацията в балон от светлина не му вдъхваше спокойствие, тъкмо напротив. Съзнанието, че фенерчето го превръща в най-ясно видимата фигура в гората, го караше да се чувства разголен, незащитен. Клоните на дърветата дращеха лицето му като пръстите на слепец, който се опитва да разпознае човека срещу себе си.

Следите го отведоха до поток; ромонът на водата заглушаваше ускореното му дишане. Тук следите на единия човек изчезваха, а стъпките на другия слизаха по течението на потока.

Хари продължи нататък. Потокът лъкатушеше наляво-надясно, но той не се притесняваше, че ще изгуби пътя. На връщане просто щеше да върви по следите.

В мрака се разнесе предупредителният вик на кукумявка. Циферблатът на китката му светеше в зелено и показваше, че е изминал повече от четвърт час. Време беше да се върне и да повика подкрепление с подходящи обувки, дрехи и куче, което не се страхува от лисици.

Сърцето на Хари спря.

Нещо се шмугна пред очите му. Безшумно и толкова бързо, че дори не го видя. Издаде го обаче полъхът. В снега се чу щракване на пружина и стон от дребен гризач, току-що попаднал в капан.