Снежния човек

Хари се събуди с главоболие. В момента притискаше глава между дланите си и си мислеше, че болката в слепоочията му е още по-силна, отколкото при махмурлук. Искаше му се да затвори очи, но Хаген го гледаше. Хари забелязваше, разбира се, как устата на шефа му първо се отваря, размърдва се и пак се затваря — тоест Хаген изговаряше думи — но Хари, неспособен да се настрои на правилната честота, не приемаше съответно ясно сигнала.

— Изводът… — чу Хари и положи усилия да наостри уши — … е, че от днес нататък случаят се превръща в топприоритет на полицията. А това следователно означава увеличаване на разследващия екип, който ръководиш ти, и…

— Не съм съгласен — възрази Хари. При произнасянето на трите думи черепът му щеше да се пръсне. — Дори в хода на разследването да се наложи да включим още специалисти, засега не искам повече хора на оперативките освен нас четиримата.

Гюнар Хаген се изненада не на шега. Обичайната практика изискваше при престъпление разследващата група да включва поне дванайсетина души.

— Подходът да се мисли нестандартно функционира по-успешно в по-малки екипи — аргументира се Хари.

— Да се мисли? — възкликна Хаген. — Не е ли по-добре да се работи по случая? Например да се изземват и анализират веществени доказателства, да се провеждат разпити, да се проверяват сигнали на очевидци? А какво ще кажеш за ефективния обмен на информацията? Единните групи…

Хари вдигна ръка, за да спре словесния му поток.

— Точно затова не искам да сме много. Не желая да се удавя.

— Да се удавиш? — Хаген се втренчи смаян в старши инспектора. — Тогава ще възложа случая на по-умел плувец от теб.

Хари разтърка леко слепоочията си. Не се съмняваше, че Хаген си дава сметка за наличния състав на Отдела: началникът не разполагаше с по-опитен и способен кадър от Хари Хуле. Освен това наскоро встъпилият в длъжност главен полицейски инспектор не би понесъл удар по гордостта си, каквото представляваше евентуалното прехвърляне на случая към КРИПОС. По-скоро би пожертвал дясната си космата ръка.

Хари въздъхна:

— Стандартните разследващи екипи с по петнайсетина души непрекъснато се борят, за да държат в течение всички участници в информационния поток. Освен това такива екипи работят по обикновени случаи. А обезглавена жертва на първите страници на вестниците… — Хари поклати глава. — Хората ще полудеят. Вчера непосредствено след репортажа по вечерните новини получихме повече от сто сигнала на откритата гореща линия. Сещате се от кого: от фъфлещи пияници, както и от обичайния ни контингент откачалки плюс няколко нови. Някои дори се мъчеха да ни убедят, че убийството било описано в „Откровението на Йоан“. Днес до момента имаме двеста сигнала. Само си представете какво ни чака, когато оповестим, че има и още трупове. Ще се наложи да сложим на линията поне двайсетина души да приемат сигнали от граждани, да ги проверяват и да съставят доклади. В такъв случай ръководителят на разследващия екип ще се нуждае ежедневно от два часа, за да изчита постъпилите сведения, още два часа — за да ги съпостави с наличните данни, още два — за да събере целия екип, да осведоми всички за развитието, да отговори на въпросите им и половин час — да отсее коя част от информацията да се оповести на пресконференцията. Тя пък отнема около четирийсет и пет минути. Още по-лошото е… — Хари притисна показалците си до челюстите, а лицето му се сгърчи от болка, — … че при разследването на убийство си струва полицията да вложи толкова ресурси, защото все някой е видял или чул нещо важно. Събирайки сигнали от очевидци, ние успяваме да ги подредим, а често дори най-странни показания дават ключа към разкриването на престъплението.

— Именно — кимна Хаген. — Затова…

— В случая обаче — продължи невъзмутимо Хари — се сблъскваме с по-различен тип убийство. Извършителят не е излял душата си пред приятел, нито пък е допуснал да бъде видян близо до местопрестъплението. Повярвайте ми, шефе, никой от обаждащите се не знае нищо за този човек. Сигналите няма да ни помогнат, само ще ни забавят. А веществените следи, намерени и иззети от местопрестъплението, са там с цел да ги намерим и да ни заблудят. Накратко, този път играта се подчинява на други правила.

Хаген се облегна на стола, долепи върховете на пръстите на двете си ръце и загледа замислено Хари. Премига като задрямал на слънце гущер и попита:

— Ти като игра ли го възприемаш?

Хари се питаше накъде бие Хаген, но кимна.

— Каква игра? Шах?

— Да го наречем шах на сляпо.

— Значи си представяш извършителя като класически сериен убиец, хладнокръвен, с висок интелект и нюх към игрите и предизвикателствата?

Хари вече се досещаше какво ще каже шефът му.

— Като един от онези, чиито профили изготвяхте на прословутия курс във ФБР? Като серийния убиец в Австралия? Човекът, когото търсим в момента, представлява… — началникът премлясна, сякаш за да усети вкуса на всяка дума — … достоен противник за полицай с твоя професионален опит.

— Подобно нещо не ми е минало и през ум, шефе — въздъхна Хари.