Снежния човек

Беше слаб мъж. Направо кожа и кости. От закопчаната яка на фланелената му риза стърчеше дълъг, изпосталял врат. Главата на Ролф напомняше на блатна птица. От ръкавите на ризата му се подаваха две слаби ръце с дълги, тънки пръсти, които не спираха да усукват, да обръщат и да стискат каквото им попадне. Ноктите на дясната му ръка бяха дълги и остри като на орел. Очите му изглеждаха големи зад дебелите стъкла на очилата, снабдени със семпли рамки от онези, които се радваха на голяма популярност сред радикално настроените групи през седемдесетте. На синапеножълтата стена висеше плакат с индианци, понесли анаконда: обложката на албум на Джони Мичъл от каменната ера на хипи културата, сети се Хари. До плаката бе окачена репродукция на един от най-прочутите автопортрети на Фрида Кало. „Изстрадала жена — съобрази Хари. — Явно съпругата на Утершен е избрала тази картина.“

Подът в къщата беше от необработен смърч, а в стаята светеха старомодни лампи — с парафин, направени от глина, вероятно ръчна изработка. В ъгъла Хари забеляза опряната на стената китара с пластмасови струни — обяснението за ноктите на Ролф Утершен.

— Какво искате да кажете? — попита Хари.

Пред него върху масата Ролф Утершен бе сложил снимка на съпругата си заедно с двете им дъщери, десетгодишните близначки Олга и Ема. Силвия Утершен имаше големи, сънливи очи като хората, носили очила цял живот, и наскоро започнали да използват контактни лещи или подложили се на лазерна терапия за коригиране на зрението. Близначките бяха наследили очите от майка си.

— Щеше да ми се обади, да остави бележка къде е отишла. Случило се е нещо — настоя Ролф Утершен.

Въпреки отчаянието гласът му остана приглушен и благ. Той извади носна кърпа от джоба на панталона си и избърса слабото си бледо лице. Носът му изглеждаше още по-голям заради хлътналите бузи. Ролф Утершен се изсекна шумно.

Скаре се показа на вратата.

— Дойде колегата с трупотърсача.

— Започвайте — нареди Хари. — Разпитахте ли всички съседи?

— Да. Засега нищо.

Скаре затвори вратата. Хари забеляза как очите на Утершен се разшириха от ужас.

— Трупотърсач?! — прошепна той.

— Обикновено полицейско куче. Просто такова наименование се е наложило в нашите среди. Не се тревожете — успокои го Хари и реши непременно да изнесе на Скаре кратка лекция на тема „Как да се изразяваме пред близките на изчезнали хора“.

— Значи с него търсите и живи хора? — попита с умолителен тон съпругът на изчезналата.

— Разбира се — излъга Хари, вместо да му каже истината: кучетата бяха наречени така съвсем неслучайно; маркираха само територията, където лежи мъртво тяло.

Тези кучета не се използват за търсене на наркотици, на изгубени предмети или на живи хора, а само за издирване на трупове. Точка.

— Значи последно сте видели съпругата си днес в четири часа — Хари погледна записките си. — После заедно с дъщерите си сте потеглили за града. Какво правихте там?

— Наглеждах магазина, докато те бяха на урок по цигулка.

— Какъв магазин?

— В квартал „Маюрстюа“ държим магазинче за ръчно изработени африкански стоки. Продаваме картини, мебели, покривки, дрехи, каквото се сетите. Всички стоки са директен внос от африкански производители, които получават прилично заплащане за труда си. Обикновено Силвия стои в магазина, но всеки четвъртък работим до късно, затова тя се прибира по някое време следобед и аз я отменям, докато момичетата са на урок в музикална школа „Барат Дю“ от пет до седем. После отивам да ги взема и се прибираме вкъщи. Днес се прибрахме малко след седем и половина.

— Мм. Кой друг работи в магазина?

— Никой.

— Значи в четвъртък го затваряте за час-час и половина следобед?

— Магазинът е съвсем малък — обясни с крива усмивка Ролф Утершен. — Рядко идват клиенти. Преди коледната разпродажба не влезе почти никой, ако трябва да съм честен.

— Как тогава…

— С помощта на НОРАД — норвежка организация в подкрепа на страните от Третия свят. Подпомагат финансово магазина и доставчиците ни като част от търговската програма на правителството. — Изкашля се. — Популяризирането на африканското изкуство, например, е по-важно от крони, йорета и бърза печалба, нали?

Хари кимна, макар мислите му да се лутаха далеч от парични помощи и справедливо заплащане на работниците в Африка. Сега Хари се чудеше за колко време ще се прибере до Осло. От кухнята, където близначките вечеряха, се чуваше радио. Хари не забеляза телевизор в къщата.

— Благодаря ви. Засега това е всичко.

Хари стана и излезе. На двора стояха паркирани три автомобила, сред които волвото на Бьорн Холм, черно, със залепена върху покрива и багажника лента за рали. Вдигна очи към ясното небе над малкото имение. Пое си въздух. Разнасяше се ухание на борови иглички и изгорели дърва. От гората се носеше пъхтенето на кучето и окуражителните подвиквания на полицая. Хари искаше да стигне до плевника и заобиколи, за да не унищожи предполагаеми следи. От отворената врата се чуваха гласове. Той приклекна и под светлината от фенера над вратата огледа отпечатъците от стъпки в снега. Стана, облегна се на рамката и извади кутия цигари.