Снежния човек

Ледената вода вкочани краката ѝ до коленете. Дрехите прогизнаха до пъпа ѝ, но я крепеше мисълта, че скоро ще се озове на пътя. А оттам до най-близката къща имаше само четвърт час бегом. Потокът зави. Левият ѝ крак подритна нещо леко издадено над водата. Чу се щракване и някой сграбчи крака ѝ. Силвия политна напред, падна по корем и глътна вода с вкус на пръст и изгнили листа. Подпря се на ръце и се повдигна на колене. След като разбра, че е сама, паниката ѝ се уталожи. Левият ѝ крак обаче се бе заклещил. Опипа го с ръка. Очакваше да се е заплел в корени на дърво под водата, но пръстите ѝ се плъзнаха по нещо гладко и твърдо. Метал. Метална скоба. Потърси с поглед какво всъщност е ритнала. И там, на заснежения бряг на потока, видя очи, перушина и бледочервен гребен. Паниката отново я заля. Отрязана глава на кокошка, но не от тези, които бе заколила днес. Ролф използваше такива глави за примамка. След като изчислиха, че през изминалата година лисицата им е отмъкнала шестнайсет кокошки, подадоха молба в общината и оттам им разрешиха да сложат няколко капана — така наречените „лебедови шии“ — около имението им, ала далеч от оживени пътеки. Най-подходящото място за залагане на капаните беше под вода, като примамката се подава над повърхността. Когато лисицата отхапе главата на кокошката, капанът щраква, чупи врата на животното и то умира мигновено. Поне на теория. Силвия опипа крака си. Купиха капаните от склада за ловни принадлежности в Драмен. Продавачът им обясни, че пружините са опънати и могат да счупят човешки пищял. В момента тя не усещаше болка в премръзналия си крак. Напипа тънката тел, закрепена за „лебедовата шия“. Нямаше как да отвори капана без специалната скоба, която държаха в бараката с инструменти до къщата. А и обикновено завързваха „лебедовата шия“ за близко дърво със стоманена тел, та някоя полумъртва лисица да не отмъкне скъпото оборудване. Ръката на Силвия се плъзна по телта до брега. Там напипа метална табелка. Върху нея бе написано фамилното им име, както изискваше наредбата.

Вцепени се. Дали ѝ се счу, или наистина в далечината изпука клонка? Очите ѝ се вторачиха в гъстия мрак, а сърцето ѝ отново се разблъска.

Изтръпналите ѝ пръсти се плъзнаха повторно по телта. Изпълзя на брега. Телта се оказа усукана около стъблото на млада, но масивна бреза. Напипа възела под снега. Металът беше замръзнал в твърда, неподатлива на натиск буца. Трябваше незабавно да се отърве от нея и да продължи да бяга.

Отново изпука клон. Този път по-наблизо. Тя се спотаи до дървото, но се постара да застане възможно най-далеч от шума. Облегна се на стъблото. Помъчи се да си внуши колко важно е да не изпада в паника. След няколко дърпания ще развърже възела, костта на прасеца ѝ не е счупена, шумът от клоните е от хищник. Опита се да намери края на телта във възела и дори не усети болка, когато единият ѝ нокът се счупи по средата. Усилията ѝ се оказаха безплодни. Наведе се и захапа стоманата. Зъбите ѝ изпукаха. Проклятие! Чу леки спокойни стъпки в снега и притаи дъх. Стъпките спряха от другата страна на дървото. Въобразяваше ли си, или наистина чу как някой души въздуха и вдишва миризмите наоколо? Силвия замръзна на място. Човекът тръгна отново. Звукът от стъпките му заглъхваше. Той се отдалечаваше. Силвия си пое пресекливо дъх. Трябва незабавно да се махне оттук. Дрехите ѝ бяха вир-вода и щеше да умре от студ през нощта, ако никой не я намереше. Изведнъж се сети за брадвата. Ами да! Съвсем забрави за нея. Телта беше тънка. Ако я сложи върху камък и нанесе няколко силни удара, ще се освободи. Явно бе изпуснала брадвата в потока. Показа се предпазливо от скривалището си, бръкна в черната вода и започна да опипва каменистото дъно.

Нищо.

Изгубила надежда, тя се свлече на колене, а погледът ѝ обходи снега по двата бряга. Ето я! Острието на брадвата се подаваше над черната вода на два метра пред Силвия. Още преди да усети съпротивлението на телта, преди да се просне по корем в потока и водата от разтопения сняг да забълбука, да я облее и да стегне в леденостудената си прегръдка и без друго почти спрялото ѝ сърце; още преди да се протегне към спасението си като обезверен просяк, Силвия знаеше, че брадвата е прекалено далеч и няма как да я стигне. Пръстите ѝ увиснаха във въздуха на петдесетина сантиметра от дръжката. Сълзите напираха да я задавят, но тя ги преглътна: после щеше да има възможност да плаче, колкото ѝ душа иска.

— Това ли търсиш?

Нито го беше чула, нито го беше видяла да се приближава. Изведнъж пред нея в потока се появи клекнала фигура. Онова нещо. Силвия заотстъпва панически назад, но фигурата протегна настойчиво ръка, стиснала брадвата:

— Вземи я, де.

Тя се изправи на колене и взе брадвата.

— За какво ти е? — попита гласът.

Силвия усети силен прилив на ярост заради сковалия я страх. Реагира бурно. Втурна се напред и размаха брадвата, но телта я дръпна обратно, брадвата удари в мрака и след секунда Силвия се просна отново във водата.

Гласът се разсмя тихо. Тя застана на хълбок.