Снежния човек

— Какво искаш, Скаре? Да запишеш в актива си новата мацка в Отдела ли? — Тя се усмихна още по-широко, а блясъкът в очите ѝ стана още по-ослепителен. — Да побързаш да я изчукаш пръв, както момченцата заплюват най-големите парчета торта, за да не ги изпревари друг?

Магнюс Скаре усети как долната му челюст увисна.

— Нека ти дам няколко приятелски съвета, Скаре. Стой далеч от колежките си. Не си губи времето да ходиш в столовата и да пиеш кафе, ако смяташ, че си надушил важна следа. И не си прави труда да се перчиш с правомощията си. Няма да се обадиш в Оперативната дежурна част, а на Хуле и той ще реши дали да започнем издирване. После Хуле ще се свърже с „Гражданска защита“, чиито служители са в готовност да се намесят всеки момент. Оттук не се изпраща спасителен екип.

Катрине смачка на топка салфетката си и я хвърли в кошчето зад Скаре. И без да се обръща, той знаеше, че е уцелила. Тя затвори класьора и стана. Скаре успя да се поокопити.

— Не знам какво си въобразяваш, Брат. Ти си омъжена, ама явно вкъщи не получаваш достатъчно и се надяваш някой пич като мен да… да… — думите му бягаха. Мамка му, нищо не му хрумваше. — Предлагам ти само да те светна за това-онова, курво.

От лицето ѝ сякаш се отметна завеса и Скаре се вгледа право в пламъците. Очакваше да му удари шамар, но тя не го направи. Когато заговори отново, гласът ѝ звучеше спокойно и напълно овладяно и Скаре си даде сметка, че всичко се случи в очите ѝ и тя дори не бе помръднала пръст:

— Моля за извинение, ако съм те разбрала погрешно.

Изражението ѝ обаче показваше недвусмислено, че Катрине не допуска подобно нещо.

— За твое сведение първият разговор, който Мартин Купър провел с помощта на изобретението си, бил не със съпругата му, а с конкурента му Джоуел Ейнджъл от „Бел Лабораторис“. Според теб дали Купър му се е обадил, за да го светне за това-онова, Скаре? Или по-скоро за да се изфука?

Тя си тръгна. Скаре проследи с поглед как платът на костюма ѝ се търка о дупето ѝ, докато върви с поклащащи се бедра към изхода на столовата. Мамка му, тази жена е напълно луда! Прииска му се да стане и да запрати нещо по нея. Но знаеше, че няма да улучи. Освен това май беше по-добре да си остане на мястото, защото ерекцията му още не бе спаднала.

Хари усещаше как дробовете му се издуват под ребрата. Дишането му започна да се нормализира, но не и пулсът. Сърцето му препускаше като заек в гърдите. Спортният му екип натежа от попилата пот. Хари се намираше в гората до ресторанта на възвишението Екеберг. Ресторантът, издържан в стила на функционализма и построен в периода между двете световни войни, някога беше гордостта на Осло. Издигаше се величествено над града върху стръмния склон на изток. С течение на времето обаче гостите на заведението изгубиха желание да изминават разстоянието от центъра до гората. Ресторантът престана да носи печалба, западна и заприлича на занемарена барака за пенсионирани паркетни лъвове, застаряващи пияници и самотни души, които търсят спътници. Накрая го затвориха. Хари обичаше да идва с колата на възвишението, издигащо се над жълтия похлупак от изгорели газове, и да тича по пътеките и по стръмнините. Наклонът оказваше съпротивление на скоростта му и млечната киселина започваше да изгаря мускулите му. Обичаше да се спира до изгубилия очарованието си ресторант, да сяда на мократа, обрасла с бурени тераса и да гледа града, който някога чувстваше свой, но от известно време възприемаше като имот, отнет му след фалит; като бивша приятелка, вече принадлежаща другиму.

Възвишения опасваха града от всички страни. Единствената възможност за бягство предлагаше фиордът. Според геолозите Осло се намирал в кратера на угаснал вулкан. Във вечери като тази Хари често си представяше, че светлините на града са пукнатини в земната кора, откъдето проблясва нагорещена лава. Оттук възвишението „Холменколен“ приличаше на светла запетайка върху отсрещния склон. Хари се мъчеше да прецени къде се намира къщата на Ракел. Замисли се за писмото. И за обаждането на Скаре, който му бе съобщил за изчезналия мобилен телефон на Бирте. Сърцето на Хари вече биеше по-кротко, изпомпваше ефективно кръвта и изпращаше спокойни равномерни сигнали до мозъка му, че е живо. Като мобилен телефон към наземна станция. Сърце. Сигнал. Писмото. Подозрението му беше направо налудничаво. Защо тогава не можеше да прогони тази мисъл от съзнанието си? Защо изчисляваше за колко време ще изтича до колата, ще стигне до „Хоф“ и ще провери дали самият той е психясал, или по-скоро някой друг?