Снежния човек

Хари усещаше още допира до дръжката на оръжието. Щракането… Мислеше си, че е дошло от вдигането на ударник, но грешеше. При тази операция звук не се чува. Ударникът щраква само когато се спуска. Тоест човек чува звук само когато стрелецът се отказва да натисне спусъка и реши да пощади мишената. Хари отново извади служебния си пистолет. Насочи го към земята и натисна леко спусъка. Ударникът върху задната част на барабана не помръдна. Увеличи натиска върху спусъка. Нищо. Едва когато дръпна спусъка по-сериозно и очакваше оръжието да изстреля куршум всеки момент, ударникът започна да се вдига. Хари отпусна натиска. Ударникът отново се смъкна и се чу щракване на метал: точно такъв звук го бе стреснал. Даде си сметка, че който дръпва силно спусъка и повдига така ударника, има намерение да стреля.

Хари вдигна очи към тъмните прозорци на апартамента си на третия етаж и изведнъж го порази мисълта, че не знае какво става вътре, докато е на работа.

Седнал в кабинета си, Ерик Лосиус бездействаше и гледаше през прозореца. Колко малко е знаел за похожденията на Бирте! Новината, че е спала и с други мъже, му се струваше по-ужасна от мисълта за безследното ѝ изчезване и страха да не е мъртва. Ако се наложеше да изгуби Камила, Ерик предпочиташе тя да умре от ръката на убиец, отколкото да му я отмъкне друг мъж. Непрекъснато мислеше колко много всъщност е обичал жена си. И продължаваше да я обича. Обади се на родителите ѝ, но и те нямаха представа къде е дъщеря им. Вероятно бе отседнала при някоя от многобройните си богати приятелки от западните квартали. Ерик познаваше тези жени само по имена.

Наблюдаваше как следобедният мрак се спуска бавно над долината Грурюд, разстила се и размива фигурите. Приключи с работата в офиса, но още не му се прибираше в прекалено голямата и пуста къща. В шкафа зад него имаше бутилки отбран алкохол, „свити“ от разни барчета при пренасянето. Нямаше обаче вода, за да разреди силното питие. Наля си джин в чашата за кафе и едва отпи, когато телефонът пред него звънна. На екрана се изписа кодът на Франция. Номерът не фигурираше в списъка с жалбите, затова вдигна спокойно.

Позна я по дишането, преди да е отронила дума.

— Камила, обявих те за изчезнала.

— Нима?

Гласът ѝ звучеше, все едно дреме в шезлонг, отегчена е и само се преструва на заинтересована. Някога, на балкона в „Блуменхолм“, Ерик се бе влюбил точно в тази нейна хладна учтивост.

— Аз… — подхвана той, но млъкна, защото нямаше представа какво да ѝ каже.

— Реших да ти се обадя, преди адвокатът ни да се свърже с теб.

— Адвокатът ни?

— Адвокатът на семейството ми — поясни Камила. — За твое съжаление той е един от най-добрите в бракоразводните дела. По отношение на вещите и парите ще пледира за делба наполовина. Ще предявим претенции за къщата и ще я получим. Дори не крия намеренията си да я продам.

„Защо ли не се учудвам“, помисли си той.

— Прибирам се след пет дни. Очаквам дотогава да си се изнесъл.

— Доста кратък срок ми даваш.

— Ще се справиш. Чувала съм, че „Разчисти и премести“ са най-бързата и евтина фирма в бранша.

Последните думи изрече с презрение, което го накара да се почувства пълно нищожество. След разговора със старши инспектор Хуле му идеше да се свие и смали като дреха, изпрана на прекалено висока температура. Ерик стана твърде малък за Камила. Неизползваем. Уверен, че в момента я обича повече от всичко, той беше сигурен и в друго: беше я изгубил завинаги. Никога нямаше да се сдобрят. След като тя затвори, Ерик си представи как тя присвива очи срещу залеза на френската ривиера зад чифт очила, купени за двайсет евро, които нейното лице превръща в „Гучи“, „Долче & Габана“ или… Беше забравил как се казват другите марки.

Хари се качи с колата на възвишението „Холменколен“. Остави я на големия, почти празен паркинг до спортното съоръжение и се покатери до шанцата. Застанал до трамплина, където имаше и неколцина туристи, той се загледа над празните трибуни от двете страни на рампата за отскок, в езерото в ниското, което източваха зимно време, и в града. Погледът отвисоко осигурява по-добра видимост. Не разполагаше с конкретни следи. Снежния човек се намираше толкова близо, щяха да го пипнат, стига само да протегнат ръка, но изведнъж им се бе изплъзнал като ловък опитен боксьор. Старши инспекторът се чувстваше стар, натежал, тромав. Един от туристите го огледа. Револверът в десния му джоб накланяше връхната му дреха на една страна. Къде, по дяволите, крие труповете? Рано или късно дори заровени тела излизат наяве. Да не би да ги залива с киселина?

Хари усещаше първите признаци на обезсърчение. Проклятие! По време на курса във ФБР им разказаха за убийства, чийто извършител полицията залавя чак след десет години, а ключът към разнищването на случая най-често се явява дребна, наглед маловажна, случайно открита подробност. Но истината беше, че успехът на разследващите обикновено се дължи на неуморната им работа: ако след петнайсетте рунда противникът им още се държи на крака, те искат преиграване на мача.